В снекбара на Джими цвъртеше едно изумително парче месо и издаваше чуден аромат. Сякаш точно мен чакаше. За късмет успях да дойда точно навреме, преди да се е препекло прекалено. Докато го обръщах с вилицата, Джими каза:
— Вчера цял ден звъня онази дама от офиса ти. Може би ще й се обадиш.
— Какво искаше?
— Чудеше се къде си. Басирам се, че си е помислила, че си го ударил през просото.
— Дрън-дрън. Тя винаги си мисли нещо. — Приключих с десерта си, и уредих сметката. — Ако се обади пак, кажи й, че съм тръгнал към офиса, става ли?
— Разбира се, мистър Хамър, с удоволствие ще й кажа.
Бутнах чинията настрани, запалих цигара и се качих в колата. Пътуването до центъра продължи няколко минути, но ми трябваше половин час, докато намеря място за паркиране. Когато най-накрая нахлух в офиса, Велда вдигна към мен кафявите си очи, които ме ужасяваха много повече от думите й. Когато си търсех секретарка, мислех, че трябва да бъде хубава и да й сече пипето, и явно бях успял да обера каймака. Изобщо не очаквах, че ще се окаже толкова язвителна и остроумна. Обикновено това не е типично за хубавелките. Тя е великолепна и има мозък, който може да изчислява всички остри ъгли.
— Как си прекарваш времето? — Тя ме огледа внимателно за следи от червило или за каквито и да било отпечатъци, които докарват беля на мъжа. Можех да разбера по начина, по който лека усмивка заигра на лицето й, че е решила, че съм прекарал времето в работа, а не из града.
Когато се изнизах от палтото си, оставих на масата бандеролите с петдесетачки.
— Джобни пари, детенце. Покрий разходите и депозирай останалото в банката — наредих аз. — Имаше ли посетители?
Тя подреди банкнотите и ги заключи.
— Двама. Единият искаше да оформи развода си, а другият търсеше телохранител, защото съпругът на приятелката му обещал да го направи на салата. Пратих и двамата при Елисън, където ще получат подходящо обслужване.
— Все решаваш вместо мен. Работата на телохранителя не е съвсем безинтересна.
— Аха. Видях снимката на тази приятелка. Точно твоят цицест тип.
— О, глупости, нали знаеш, че ненавиждам жените!
Седнах в креслото за клиенти и взех вестника от масата. Прелистих го отзад напред и когато реших да го оставя настрани, вниманието ми бе привлечено от фотографията на първа страница. Тя беше долу в ъгъла, обградена от съобщенията за тежки сбивания последната нощ. Беше снимката на червенокосата, свита до банкета на пътя. Заглавието гласеше: „Шофьорът убиец е избягал“.
— Горкичката! Ама че гнил късмет…
— Кой? — попита Велда.
Подадох й вестника.
— Бях с това дете предишната нощ. Проститутка. Купих й кафе в бара и й дадох малко мангизи, за да се измъкне от това блато, и виж какво е станало.
— Чудесна компания! — подхвърли със сарказъм Велда.
Стана ми обидно.
— По дяволите, тя не се опитваше да ме сваля! Помогнах й и тя ми беше благодарна повече, отколкото повечето боклуци, които се наричат хора. За първи път да направя нещо наполовина прилично и то да се извърти по такъв начин.
— Извинявай, Майк. Наистина съжалявам, скъпи.
Странно как това момиче винаги разбираше кога казвам истината. Отвори вестника, прочете съобщението, намръщи се, когато свърши с четенето, и каза:
— Не е била идентифицирана… Знаеш ли й поне името?
— По дяволите, не. Беше червенокоса и затова я нарекох Рижата. Дай да видя.
Прегледах написаното сам. Тялото било намерено в два и половина сутринта на улицата. Явно е била там доста време, преди някой да си е размърдал задника да повика полиция. Някакъв младок, който минал два пъти покрай нея, казал на полицая, че я помислил за пияна. Съвсем логично. Навънка е фрашкано с пияни по това време. Няма смисъл да ги търсиш специално, те са навсякъде. Но любопитното е, че в нея е нямало никакви документи за самоличност.
Сгънах вестника и поръчах:
— Оправяй се тук без мен. Ще се поразтъпча малко.
— Във връзка с момичето ли?
— Да. Ще се опитам някак да помогна при идентифицирането й. Звънни на Пат и му кажи, че след малко ще намина към него.
Реших да оставя колата където си беше, взех такси и скоро се озовах пред зданието от червени тухли, където се помещаваше офисът на Пат Чембърс. Струва си човек да се запознае с него. Той е капитан от отдела за убийства и полицай от главата до петите, въпреки че на пръв поглед изобщо не му личеше. Беше млад и пълен със знания и амбиция да се придвижи нагоре, най-добрият образец на полицейска ефективност, за който мога да се сетя. Не е често явление пазител на реда да дружи с частен детектив, но Пат прекрасно разбираше, че мога да стигна до места, недостъпни за закона, а той, от своя страна, беше в състояние да направи много неща, с които аз не бих се справил. Това, което беше започнало като скромно съглашение за делово сътрудничество, бе прераснало в здраво приятелство.
Посрещна ме в лабораторията за балистични експертизи.
— Здрасти, Майк! Какво те води насам толкова рано?
— Един проблем, приятелю. — Разгънах вестника и му показах снимката. — Откри ли нещо за нея?
Той поклати глава.
— Не… но ще разбера. Да отидем в кабинета.
