Обиколих целия квартал и се върнах при колата. Сякаш за разнообразие улиците бяха празни и ми се наложи дълго да стърча пред всеки светофар. Когато стигнах до Деветдесет и шеста улица, завих към реката и си намерих място на първия попаднал ми паркинг.
Откъм реката подухваше лек ветрец, който въпреки всички пречиствателни съоръжения донасяше характерната за промишлените градове воня. Водата имаше сивкав цвят, а пяната, оставена от плавателните съдове, изглеждаше твърде гъста. Почти като кръв. До брега тя вече имаше тъмнокафяв цвят… Гледката беше поносима, но ако човек се спре и размисли, му ставаше гадно.
Свалила си е шапката, обувките, жакета… сложила ги на платното, отгоре поставила чантичката си и скочила. Това не можеше да бъде внезапно решение. Така постъпва човек, който дълго е обмислял всяка своя крачка и е уредил всичките си сметки. Самоубийство ли?
Краката ми сами ме понесоха през тревата до водата. Там стоеше полицай — нисък дебелак с бутилка бира в ръце, който ме прие за свой човек, кимна ми и ме пусна да мина.
В главата ми засвири музика. Винаги става така, когато си мисля за невероятни неща. В ума ми се роди идея, която, макар и безумна, поставяше всичко на мястото му. Случаят щеше да остане у Пат.
На тревата се търкаляше консерва с умрели дъждовни червеи. Изхвърлих ги, изплакнах кутията и я напълних с вода.
Отидох при Пат, без да му се обаждам предварително. Той стисна ръката ми, заведе ме в кабинета си и ми подаде заключението.
— Ето, Майк. Удавила се е. И времето съвпада. Няма никакви съмнения.
Хвърлих заключението на масата, без да го чета.
— Патологът тук ли е?
— Долу е, още не си е тръгнал.
— Провери.
Той се опита да попита нещо, но премисли и позвъни.
— Засега е тук.
— Помоли го да почака.
Без да сваля очи от мен, Пат изпълни молбата ми, а след като затвори телефона, наведе се през бюрото и попита:
— Този път какво?
Поставих кутията на масата.
— Дай го за анализ.
Той я взе, разклати я, намръщи се и се вгледа в мътилката, която се вдигна. Като разбра, че нямам намерение да му обяснявам каквото и да било, той стана рязко и излезе. Чух шума на асансьора, който се носеше надолу.
Изпуших почти половин пакет Лъки, преди отново да чуя асансьора. Пат беше извън себе си от яд. Хвърли кутията на масата и се обърна към мен с разкривено лице.
— Е? Вода, пълна с всевъзможни гадости. После започнаха да ме разпитват. Гледах като пълен идиот. Ще заповядаш ли да обясня на всички, че един частен детектив използва лабораторията на полицията като своя собствена?
— Защо не попита дали това са намерили в белите й дробове. Не в стомаха, а в белите дробове. Когато се дави, човек започва да се задушава, защото в гърлото има една клапа, която се затваря. Тя предпазва белите дробове да не попаднат в тях разни неща. Не е трудно да се задушиш по такъв начин. Достатъчна е само една капка вода, за да се затвори тази клапа. Водата попада в стомаха, а не в белите дробове. Върви и попитай.
Очите на Пат щяха да изхвръкнат от орбитите. Зъбите му се оголиха в сатанинска усмивка и той произнесе бавно:
— Ти, гадно копеле…
Разговорът по телефона продължи не повече от минута, но беше твърде оживен. Пат затвори и се срути в креслото.
— Ще проверят пак. Но мисля, че си прав.
— Вече го казах.
— Почакай, Майк. Трябва да изчакаме заключението. Сега ми разкажи всичко.
— Много е просто, Пат. Ан Майнър сигурно е била удушена в квартирата си. После са я хвърлили в реката.
— Значи са мъкнали тялото от дома до реката и никой не ги е видял?
— Че кой се мотае из улиците по това време?
— А предсмъртното писмо?
— Струва ми се, че и това мога да обясня.
Пат хвана главата си с две ръце.
— Слушай, аз все пак не съм пълен глупак. Толкова години вече работя в полицията. Всичко върви добре, но се появяваш ти с идиотските си идеи и… Какво става с мен? Оглупявам ли, остарявам ли? Или се превръщам в някакъв тъп бюрократ? Какво става с мен, Майк?
Засмях се.
— Не се вълнувай, нищо ти няма. Просто забравяш, че понякога престъпникът е по-опитен и от най-добрия полицай. Постави се на мястото му. Ще ти помогне.
— Глупости.
— Сега имаме две убийства. Не сме се оправили с първото, но второто ни показва с кого ще си имаме работа. Това не са аматьори.
Пат вдигна глава.
— Спомена, че можеш да обясниш…
— А, не, миличък. И ти трябва да се помъчиш малко.
Телефонът отново иззвъня и Пат вдигна. До края на разговора лицето му остана каменно.
— Водата в белите дробове е чиста. Има следи от сапун. Явно са я удавили във ваната.
— Тогава трябва да се радваш.
— Е, да, има с какво да се гордея. Сега ще ме чакат с поздравления, защото съм се досетил. А аз какво ще отговоря?
Когато излизах, Пат отново ме наруга, но този път с усмивка.
И аз се усмихвах. Част от работата, прекалено тежка за сам човек, щеше да се поеме от полицията. Там имаше хора и оръжие. Също и мозъци. Сега вече щяха да хвърчат глави, по дяволите, наистина щяха да хвърчат глави, и то много скоро! Усещах го!
