— Майк е. Току-що видях Фини Ласт в Албино Клъб с едно момче, което поразпънах преди време. Можеш ли да изпратиш някого да го следи. Бих се заел с това, но нямам време.
— Не се шегувай! — избухна Пат. — Ами че от два часа всички патрули на града го търсят под дърво и камък!
— Какво?
— Получих телеграма от Крайбрежието. Ласт се издирва от полицията за онова убийство. Отговаря на описанието във всяко отношение.
Нещо ме накара да попитам:
— За какво убийство става въпрос, Пат?
— Счупване на врат. Започнал е с нож, а когато го изпуснал, просто счупил врата на този, с когото се биел.
По гърба ми залазиха мравки. Нямаше никакво съмнение. Спомних си удара под ухото в тъмния проход. Фини владееше най-различни техники. Можеше да убива с пистолет или нож и със собствените си ръце, ако се наложеше.
— Албино Клъб, Пат. Знаеш го къде е. Каня се да се посъстезавам с патрулната кола и ако спечеля, ти ще поръчаш погребалната катафалка за Фини.
Затворих и си запробивах път между тълпата, която се беше насъбрала пред стойката. Не биваме да казвам на Лола, че се е случило нещо. Когато минах покрай нея, тя ме извика и се спусна след мен, като събори стола, но в това време бях вече изхвърчал на улицата и тичах така, както не бях тичал никога през живота си. Редките минувачи се махаха от пътя ми и зяпаха след мен с отворена уста.
Пистолетът ми беше в ръката, когато стигнах до ъгъла. В гърдите ми пулсираше огнено кълбо, което изтласкваше въздуха на бързи, горещи вълни. Можех да мисля само за едно: с какво удоволствие щях да забия дръжката на пистолета си в мутрата на Фини… От ъгъла се разнесе засилващият се вой на полицейска сирена, която още повече увеличи желанието ми да се озова там пръв.
И двамата загубихме. На жълтата светлина на уличните лампи видях как от тротоара се отлепва кола и когато стигнах до Албино Клъб, Фини Ласт и неговият приятел бяха изчезнали.
Веднага разбрах какво се бе случило. В бара имаше радио и Фини бе придумал бармана да го настрои на вълната на полицията, просто за майтап. Вероятно съдираше от смях шибаната си глава.
Пат пристигна седем минути след патрулната кола. Лола вече бе дотичала и стоеше до мен. Едва дишаше. Както обикновено, наоколо беше пълно със зяпачи, които полицаите се опитваха да разпръснат.
— Забеляза ли номера на колата? — попита Пат.
Поклатих глава.
— Не. Видях само, че беше тъмна на цвят. Портиерът също не е видял нищо. По дяволите, това ме вбесява!
През кордона се промъкваше един репортер, но Пат каза сухо:
— Полицията ще направи официално изявление по-късно.
Репортерът не се задоволи с този отговор и започна да досажда на ченгетата, но те не знаеха нищо повече от това, че им бяха казали да отидат в Албино Клъб и да попречат на някого да избяга.
Смесих се с тълпата и Пат ме последва. Не биваше да предизвиквам съдбата. Мислеха ме за умрял и трябваше да се правя на такъв колкото може по-дълго. Облегнах се на калника на една кола, а Пат застана близо до мен. Появи се Лола и ме сграбчи за ръката.
— Как е, Пат?
— Не е добре. Притискат ме от всички страни и не зная как да се извъртя. Много е напечено. Някой е пуснал дявола в града. Навсякъде е пълно с журналисти, надушили сензация. Не мога да им дам никаква информация и те ми скачат. Вероятно утре ще има да ми отварят очите за значението на публичността.
В чертите на лицето му се четеше решимост. Пат можеше да престане да се съобразява с всичко. Беше дошло неговото време.
— Какво толкова сте направили?
Усмивката му не беше от най-приятните.
— Няколко обиска. Спомняш си какво каза веднъж за нещата, които полицията знае, но е принудена да си трае?
Аз кимнах.
— Използвах доброволци. Обискираха няколко дома в града и изкопаха материал, който може да те накара да опулиш очи. Сега разполагаме с конкретни имена и обвинения, които могат да бъдат прикачени към тях. Някои от хората, които пипнахме по време на акциите, се опитаха да подкупят служителите ми, но ще си го изкарат през носа.
— Братко!
— Те са наплашени, Майк. Не знаят какво имаме и какво нямаме и не смеят да рискуват.
В това нямаше нищо чудно.
Пат облиза пресъхналите си устни и замълча.
— Нанси е работила по някакъв план. Бил е малък хубав план, който — както мисля — е включвал и изнудване. Мисля, че дори се е стигнало по-далеч.
Погледнах Лола:
— След няколко дни ще мога да ти разкажа това-онова.
— Горките ми крачета ще трябва да извървят доста път — въздъхна Лола.
За какво намекваш? — попита Пат.
— Ще разбереш. Я ми кажи, готово ли е всичко за утре вечер?
Пат запали цигара и хвърли изгорялата клечка.
— Майк, започвам да се съмнявам кой всъщност ръководи моя отдел. Сигурен съм, че не съм аз — каза той, после се усмихна и продължи: — Да, готови сме.
Хората са подбрани, но не съм им съобщил задачата. Страхувам се от изтичане на информация.
— Добре. Те ще се опитат да задействат старите си връзки и като видят, че не става, ще извадят оръжието. Тогава ще ударим и те ще се окажат на клона, готови да паднат в мрежата. Междувременно трябва да сме внимателни. Играта е груба, Пат.
