Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.
Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените — да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.
Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне до тук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.
Обаче колко лошо можеше да е положението на седмия етаж?
И двамата внезапно млъкнахме, докато се заизкачвахме нагоре с асансьора. Знаехме се от доста време, за да не изпитваме неудобство от мълчанието си. Познавах Мърфи и почти инстинктивно долавях настроенията и мислите й — впрочем случва се често, когато прекарвам достатъчно дълго време с някого. Не знам дали това е естествена, или свръхестествена дарба.
Инстинктът ми подсказваше, че тя е напрегната и опъната като струна. Криеше го, но нещо в начина, по който държеше раменете си, в наклона на врата й, в цялата й стойка ме караше да го усещам.
А може би просто проектирах собственото си състояние върху нея. Затвореното пространство на асансьора ме изнервяше. Облизах устни и се огледах. Сянката на Мърфи и моята собствена изглеждаха като разлети по пода. Нещо ме притесняваше, някакъв инстинкт ми опъваше нервите. Успокой се, Хари!
Миг преди асансьорът да спре, тя рязко издиша, след което вдиша отново, преди да се отворят вратите, като че ли имаше желание да задържи въздуха, докато остане на етажа, и да си поеме дъх едва когато влезе отново в кабината и тръгне надолу.
Кръвта има особена, лепкава миризма, напомняща смътно на метал, и когато вратите се отвориха, цялата атмосфера на етажа бе пропита от нея. Стомахът ми се сви, но аз преглътнах мъжествено и излязох от асансьора след Мърфи, след което минахме по коридора покрай няколкото униформени полицаи, които ме познаха и ме пропуснаха, без да ми поискат малката ламинирана карта, предоставена ми от градската управа. Вярно, че дори и в такова голямо полицейско управление като чикагското не разполагат с цели орди консултанти (предполагам, че в документацията им фигурирах като психолог), но въпреки това момчетата в сини униформи не проявиха достатъчна бдителност.
Мърфи влезе преди мен в стаята. Миризмата на кръв стана по-плътна, но зад входната врата нямаше още нищо зловещо. Външната стая на хотелския апартамент приличаше по-скоро на хол, решен в наситено червени и златисти тонове, като интериорите на старите филми — скъпи на вид, но леко фалшиви. Креслата бяха богато тапицирани с тъмна кожа, а подметките ми потъваха в дебелия, ръждив на цвят, мъхест килим. Кадифените завеси на прозорците бяха спуснати и въпреки че всички лампи бяха запалени, стаята тънеше в сумрак и от цветовете и материите се носеше едва доловима чувствена атмосфера. Не беше място, където да ти се прииска да седнеш и да си четеш. Зад вратата вдясно от мен се чуваха гласове.
— Почакай малко тук — каза Мърфи и влезе през вратата, която вероятно водеше към спалнята на апартамента.
Започнах да обикалям хола с притворени очи, като отбелязвах подробностите. Кожено канапе. Две кожени кресла. Стереоуредба и телевизор в лъскав музикален шкаф. Бутилка с топло шампанско в кофичка с вода от разтопилия се предишната вечер лед. Две празни чаши до нея. На пода имаше листенце от роза, което не пасваше на килима (изобщо имаше ли в тази стая две неща, които да си подхождат?).
Малко встрани, под ръба на едно от кожените кресла, се подаваше късче сатенен плат. Наведох се, повдигнах леко креслото, като внимавах да не оставям отпечатъци, и измъкнах лъскави черни гащички. Малък триъгълник, обшит с дантела, на която една от връзките беше направо скъсана. Ррр!
Стереоуредбата беше последна дума на техниката, но не особено скъпа. Извадих молив от джоба си и с гумичката натиснах бутона за включване. Стаята се изпълни с нежна, чувствена музика — ниски баси, ритъм на барабани, вокали без думи и като фон, тежкото дишане на жена.
Музиката продължи още малко, след което спря и един и същи пасаж с продължителност около две секунди започна да се повтаря.
Намръщих се. Както вече казах, имам такова действие върху техниката. Имаше нещо общо с това, че съм магьосник и боравя с магически сили. Колкото по-деликатна и модерна е една апаратура, толкова по-голяма вероятност има да се повреди, щом се приближа на достатъчно разстояние. Унищожавам копирна машина от петдесет крачки.
