Посвещавам тази книга отново на Филип Клас и Уилям Тен.
Когато препрочитах разказите в този сборник, не бях подготвен за пороя от спомени, които те извикаха в мен. Внезапно си припомних обстоятелствата, при които бях написал всяка от историите — къде живеех, какво чувствах, какво ме бе подтикнало да съчиня дадения разказ. Тези вълнуващи спомени се простираха тридесет години назад и все пак ми се струваше, че съм завършил Държавния университет в Пенсилвания едва преди седмица.
Годината беше 1967. Бях на двадесет и четири, предстоеше ми да защитя магистърска степен, после възнамерявах да стана доктор по философия, но не можех да се освободя от натрапчивата идея, която ме преследваше още от гимназията — да стана писател. Във Факултета по английска филология на Пенсилванския университет неотдавна беше назначен известният автор на научна фантастика Филип Клас (познат на читателите под псевдонима Уилям Тен), за да води курса по белетристика. Той беше първият професионален писател, който срещах, и с присъщото на младежта невинно нахалство аз го попитах дали е съгласен да ми дава частни уроци. Господин Клас ми отговори учтиво, че графикът му вече е запълнен, но ако искам да бъда негов студент, мога да се запиша в курса, който води. Аз му заявих, че според мен дискусиите на четири очи ще ми бъдат от по-голяма полза. Той отвърна, че несъмнено всеки студент би спечелил повече от такова обучение, но за съжаление не разполага с достатъчно време да се занимава с всеки от нас поотделно. После, понеже усети, че ще продължа да настоявам, писателят добави, че ако всяка седмица му давам по един мой нов разказ, може да размисли.
— В продължение на колко седмици? — поисках да знам аз.
– Колкото е необходимо — отговори той.
Явно Клас се опитваше да ме обезсърчи. По един разказ седмично, в добавка към значителното количество курсов материал, щеше да бъде непосилен труд за мен. Изглежда си мислеше, че скоро ще се изморя и ще се откажа. Освен това, дори да му предавах по един разказ седмично (в продължение на бог знае колко седмици), пак нямаше гаранция, че ще ме вземе за свой ученик. Клас беше обещал само да преразгледа молбата ми.
Но майка ми ме е научила на упорство и аз приех условието му. Месец и половина по-късно, след шест предадени разказа, усилията ми бяха възнаградени. Получих бележка от Клас, в която ме молеше да го посетя в кабинета му. „Това е — помислих си. — Моят голям шанс. Сега ще ми каже, че е харесал разказите ми и ще уреди те да бъдат публикувани.“ Тъкмо обратното. Той ми заяви, че разказите ми не са достатъчно добри и ме помоли да престана да му досаждам.
— Сюжетите ти не са достатъчно оригинални — каза ми Клас. — Талантливият писател разглежда в произведенията си определени теми, има специфичен светоглед, който го прави уникален. Погледни в душата си. Открий кой си, разбери от какво се страхуваш най-много. То трябва да стане основна тема в творчеството ти, поне докато страховете ти не се променят. И като казвам страхове, нямам предвид фобии от височини, огън или вода. Те са само повърхностни проявления на много по-дълбоки страхове. Истинският ти страх е като пор, който се мята из тунелите на съзнанието ти, обезумял от мисълта да не го откриеш.
Постарах се да кимна мъдро.
— Мисля, че разбирам.
— Добре — отвърна той.
Но всъщност не бях разбрал нищо. Напуснах объркан кабинета на Клас и направих точно това, което ме бе предупредил да не правя — написах цял куп разкази за страха от височините, огъня и водата. Ала тези истории не ме удовлетвориха. Усещах, че нещо им липсва, че не притежават онова, каквото и да бе то, което отличаваше посредствените разкази от наистина добрите. Въпреки всичко упорствах. И упорствах.
Докато внезапно почувствах, че в мен е настъпила промяна. Волята ми най-накрая се беше пречупила. Все пак писането е акт на вяра. А когато загубиш вяра в собствените си сили, когато несигурността те накара да осъзнаеш, че си просто един жалък драскач, че си губиш напразно времето, което би могъл да прекараш с жена си и дъщеря си, че се лишаваш от малкото свободни мигове, с които разполагаш, че залагаш на нищожния шанс да станеш един от малкото (само около двеста) белетристи в Съединените американски щати, които са способни да си вадят хляба само с писане… Е, добре, губиш надежда.
