Въпреки призивите за съдействие, до момента полицията на Уинтър Харбър няма нито един свидетел, който да е бил на или в близост до мястото, където 18-годишната Карла Марсиано беше застигната от ненавременна смърт.
Когато беше запитан дали този инцидент — както и липсата на всякаква информация — напомня по нещо поредицата Злощастни случаи на удавяне миналото лято, шефът на полицията Грийн отговори: „И да, и не. Миналата година също изпитвахме недостиг на информация от преки свидетели на случилото се, но естеството на смъртта при тях беше коренно различно“ Грийн отказа да даде подробности какво всъщност ги различава и отбеляза единствено: „Това сега не е злополука“.
Семейството на госпожица Марсиано се надява истината все някога да излезе наяве, макар че и неговите членове не могат да помогнат особено на следствието. „Тя беше на работа“, сподели Памела Марсиано, майка на жертвата. „Цял ден си беше у дома, после отиде на работа — и отначало, изглежда, всичко е било наред, ако се съди по съобщенията, които ми пращаше. Изчезнала е по време на почивката. Това е всичко, което знаем. Но все някой трябва да е забелязал нещо. Моята Карла каза, че в заведението на Мърфи е имало даже повече хора от обичайното. Когато са готови, очевидците ще проговорят. Непременно трябва да го направят.“
Съвсем разбираемо е, че тази трагедия разтърси с еднаква сила както местните жители, така и гостите на града. Ето и мнението на Марго Давънпорт, инструктор по плуване в спортния център на Уинтър Харбър: „Дали съм изплашена? Не. Ужасена съм! Надявахме се това лято да успеем да превъзмогнем случилото се миналата година. Но как бихме могли да продължим напред, когато непрекъснато гледаме пред рамо зад себе си?“
Статията завършваше с телефон, имейл адреса и уебсайта на полицейското управление. Прегледах набързо останалите заглавия на първа страница, после разлистих вестника. За добро или лошо, смъртта на Карла си оставаше водеща новина, което означаваше, че няма други смъртни случаи.
— Това са най-големите рулца от омари, които някога съм виждала — каза Шарлът.
Отместих вестника настрани, докато тя приближаваше към масата за пикник с две картонени чинии в ръце.
— Сигурно защото при толкова малко клиенти имат огромни запаси от раци. — Поех едната чиния и проследих с поглед как заобикаля масата и бавно сяда на пейката от другата й страна. Вместо да я прескочи, тя седна с крака отстрани, наклонени под силен ъгъл. — Само не разбрах защо не ми позволи аз да донеса чиниите.
— Защото знаех, че искаш да ми спестиш десетте крачки от „Морска закуска“ до тук. — Тя се усмихна и разгъна хартиена салфетка върху скута си. — А това не беше необходимо.
Отпих от водата си, за да не се наложи да й противореча. Тя все още изглеждаше великолепно в лятната си рокля, плетена жилетка и с огромните слънчеви очила, но сега се движеше още по-бавно, отколкото като пристигна в Уинтър Харбър. И независимо че изминахме едва двайсетина крачки, вече се задъхваше. По челото й бяха избили капчици пот. А когато вдигна сандвича към устата си, ръцете й потрепваха.
— Може ли да те питам нещо?
Тя сдъвка хапката и я преглътна.
— Чувствам се отлично, Ванеса. Честна дума.
