Томас Харис е вече познат на българската публика с романа си "Мълчанието на агнетата", послужил за основа на пожъналия пет "Оскара" филм на Джонатан Деми. "Червения дракон" хронологически предхожда "Мълчанието на агнетата" и в него за пръв път се появяват образите на специалния агент Джак Крофорд и психиатъра — канибал доктор Лектър. Стивън Кинг определя този трилър като най-добрия роман за широка публика, излязъл от печат в Америка след "Кръстникът". Той също е екранизиран успешно през 1986 г. от режисьора Майкъл Ман под заглавието "Ловец на хора". С тези две произведения Томас Харис се превърна в култовия автор на 90-те години. В момента пише своя четвърти роман. На свобода се вихри сериен убиец. Той избива по ужасяващ начин цели семейства, оставя по труповете характерните следи от своите зъби. Полицията не разполага с никакви улики и се страхува, че няма да успее да сложи край на престъпленията. Това е причината Джак Крофорд да помоли Уил Греъм, бивш федерален агент, да се върне отново на работа. Греъм има неповторим талант за залавяне на серийни убийци. Последният, когото е заловил, е доктор Ханибал Лектър, което за малко не е струвало живота му. Дори в затвора докторът е опасен като гърмяща змия и Греъм е наясно с това. Ала въпреки всичко ще се обърне за помощ към него. И това може да се окаже най-ужасяващата грешка в живота му.
Човек вижда само онова, което гледа, а гледа само онова, което е вече в съзнанието му.
…Милостта — сърце човешко,
Жалостта — лице човешко,
Любовта — божествено човешко тяло,
и Мирът — одежда на човека.
Жестокостта — Сърце Човешко,
Ревността — Лице Човешко,
Ужасът — Божествено Човешко Тяло,
и Потайността — Одежда на Човека.
Одеждата Човешка — Желязото калено,
Тялото Човешко — ковашкото Огнище,
Лицето Човешко — ковашка Пещ пламтяща,
Сърцето Човешко — неговата ненаситна Паст.
Уил Греъм покани Крофорд да седне на масата за пикник между къщата и океана и му предложи чай с лед. Джак Крофорд се загледа в приятната стара къща, чиито дървени части, посребрени от солта, блестяха под лъчите на слънцето.
— Трябваше да те хвана в Маратън на излизане от работа — рече той. — Тук едва ли ще имаш желание да говорим.
— Желание няма да имам никъде, Джак. Но ти явно си на обратното мнение, затова почвай. Само не вади снимки! Нека си стоят в куфарчето ти, ако си донесъл. Моли и Уили всеки момент ще се върнат.
— Запознат ли си със случая?
— Само каквото писаха в „Маями Хералд“ и „Таймс“ — отвърна Греъм. — Две семейства избити в домовете си при сходни обстоятелства. С един месец разлика във времето. Бърмингам и Атланта.
— Не сходни, а идентични.
— Колко самопризнания получи?
— Осемдесет и шест до днес следобед — отвърна Крофорд. — Глупости, естествено. Никой от тях не знаеше подробностите… Онзи е изпочупил огледалата и е използвал парчетата. На никой от „доброволците“ този факт не е известен.
— Какво още си скрил от вестниците?
— Той е рус, десняк, много силен, носи обувки четирийсет и трети номер. Може да връзва моряшки възли. Всички отпечатъци са от ръкавици с гладка повърхност.
— Това го има във вестниците.
— Не го бива с ключалките — продължи Крофорд. — Последния път е проникнал в къщата с помощта на елмаз и вакуумна гума… А, и още нещо — кръвната му група е АБ-позитивна.
— Да не се е наранил?
— Не. Установихме я по спермата и слюнката. Той е от тези, дето изпускат секрети… — Крофорд се загледа в спокойното море. — Искам нещо да те питам… Чел си вестниците, телевизията излъчи куп подробности за второто убийство. Не ти ли се прииска да ми позвъниш?
— Не.
— Защо?
— За касапницата в Бърмингам липсваха подробности. Би могла да бъде предизвикана от какво ли не — отмъщение, роднинска свада…
— Но след втория случай несъмнено си разбрал с кого имаме работа.
— Да, с психопат. А не ти се обадих, защото не исках. Знам, че работиш с най-добрите специалисти, разполагаш с отлична лаборатория. Помагат ти Хаймлих от Харвард и Блум от Чикагския университет. — Имам и теб тук, заровен в скапаните мотори на стари корита!
— Не съм сигурен, че ще ти бъда от полза, Джак. Вече не съм на тази вълна…
— Нима? Не друг, а ти залови двама масови убийци. И това бяха последните ни разкрити случаи.
— Но как? Не съм свършил нищо повече от това, което вършехте и вие.
— Не е точно така, Уил. Успяхме благодарение на твои умозаключения.
— Стига с тия глупости за моя начин на мислене.
— Ти направи някои на пръв поглед необясними, но удивително удачни ходове.
— Разполагах със съответните улики.
— Е, да. Само че ги получи, след като намери верните отговори, а не преди. В началото изобщо нямаше за какво да се заловим.
— Разполагаш с всички необходими хора, Джак. Моето присъствие нищо няма да промени. Тук съм именно защото искам да избягам от всичко това.
— Знам. Доста пострада тогава, но сега ми се виждаш, съвсем наред.
— Да. Не ти отказвам, защото бях ранен. И ти не веднъж си изпати.
— Вярно е — въздъхна Крофорд. — Но не по същия начин.
— Просто реших, че ми стига. Не мога да ти обясня.
— Бог ми е свидетел, бих те разбрал, ако кажеш, че вече не понасяш гледката…
— Не е това. Наистина не е лесно да ги гледаш…, но човек знае, че са мъртви и все някак си върши работата. По-страшно е в болницата, с всичките досадни подробности. Ако човек иска да мисли, той трябва да се отърсва от подобни неща. Не съм убеден, че вече съм в състояние да го правя. Гледките ще понеса, но мисловният ми процес положително ще засече.
