Децата й стояха безмълвни от смайване, но дълго и напрегнато се вглеждаха в ранения, докато очите им се премрежиха. Внезапно се сепнаха от един глух звук, който се изтръгна от гърдите на непознатия, а когато до ушите им стигнаха неговите тихи, но ясни думи, всякакво съмнение и недоумение се разпръсна.
— Уайлдър — произнесе той с усилие, в което бе вложил като че ли сетните си сили. — аз дойдох да ви помоля да ми направите последната услуга.
— Капитан Хайдегер! — възкликна офицерът.
— Червеният корсар! — прошепна по-младата мисис Де Лейси, неволно отдръпвайки се на една крачка от носилката.
— Червеният корсар! — повтори синът, приближавайки се, подтикван от неудържимо любопитство.
— Най-после победен! — забеляза безцеремонно Фид, пристъпяйки към насъбралите се, без да изпуща машата, с която си служеше непрекъснато, за да оправдае присъствието си в стаята.
— Аз дълго потисках разкаянието и срама си — продължи умиращият, когато се поуталожи краткотрайното смайване, — но тази война ме принуди да престана да се крия. Нашата страна имаше нужда от двама ни и ние откликнахме на нейния зов! Вие й служихте като човек, който не е прегрешил в нищо, но такова свято дело не биваше да бъде опетнявано от име като моето. Когато светът говори за причинените от мен злини, нека се помни поне малкото добро, което съм сторил! Сестро… майко… простете ми.
— Нека бог, който създава и хора с такъв ужасен нрав, се отнесе снизходително към всичките ни слабости! — възкликна разплаканата мисис Де Лейси, като коленичи и вдигна ръце и очи към небето. — О, братко, братко! Ти знаеш святата тайна на твоето спасение и не е нужно да ти казвам сега от кого трябва да търсиш прошка!
— Ако не бях забравил тези повели, днес щях да нося с чест името си. Но… Уайлдър! — добави той с ненадейна поразителна сила — Уайлдър!
Очите на всички се обърнаха жадно към говорещия. Ръката му държеше някакъв свитък, който досега му бе служил за възглавница. Със свръхестествено усилие той се привдигна от носилката и като протегна ръце над главата си, разгърна пред себе си великолепно знаме с ивици и изгряващи звезди на син фон, и всяка чертица на лицето му се озари от лъчезарна радост, както в дните на неговия апогей.
— Уайлдър! — повтори той с безумен смях. — Ние победихме! — Падна ничком и застина неподвижен, и мракът на смъртта забули ликуващото лице така, както сенките затъмняват блясъка на усмихнатото слънце.
