Тъй като вече се мръкваше, тя запали една газена лампа и цяла вечер се занимава с маникюра си — работа, която бе прекъсната в девет часа от пристигането на пощата. Чу тропането по вратата и тежките стъпки на хазайката по стълбата.
— Писмо за вас — подвикна жената.
Талия отключи вратата и пое плика от ръката на хазайката.
— Най-добре е да кажете на приятелите си, че ще имате нов адрес — каза жената, която не искаше да остави кавгата недовършена.
— Аз още не съм казвала на приятелите си, че живея в такава бърлога — отвърна Талия благо и заключи вратата, преди жената да успее да измисли подходящ отговор.
Тя се усмихна, когато приближи плика до лампата. Той беше адресиран с печатни букви. Обърна го наопаки, погледна пощенското клеймо, преди да го отвори, и извади една дебела бяла картичка. Още щом погледна текста, лицето й промени изражението си.
Картичката беше квадратна, с голям червен кръг в средата. Вътре в кръга беше написано със същите печатни букви:
„Нуждаем се от вас. Качете се в колата, която ще ви чака на ъгъла на Стийн скуеър в десет часа утре вечер.“
Тя сложи картичката на масата и се вторачи в нея.
Червеният кръг се нуждаеше от нея!
Бе очаквала тази „призовка“, но тя бе дошла по-рано, отколкото бе предвиждала.
В десет без три минути на другата вечер една закрита кола излезе бавно на Стийн скуеър и спря на ъгъла на Кларджис стрийт. Няколко минути по-късно Талия Дръмънд се зададе от другия край на площада. Тя беше наметната с дълга черна пелерина, а шапчицата на главата й се придържаше от гъст воал, вързан под брадичката й.
Без нито секунда колебание Талия отвори вратичката на колата и се качи вътре. Там цареше пълен мрак, но можеше да вижда смътно силуета на шофьора. Той не обърна глава, нито се опита да подкара колата, макар че тя усещаше трептенето на мотора под нозете си.
— Вчера сутринта в Мерилбоунския полицейски съд вие сте били обвинена в кражба — заговори шофьорът без предисловие. — А вчера след обед сте подали обявление, в което се представяте като току-що дошла от колониите, с намерение да намерите нова работа, на която да можете да продължите да извършвате дребни кражби.
— Много интересно — каза Талия, без гласът й да трепне, — само че вие не ме доведохте тук да описвате миналото ми. Когато получих вашето писмо, се сетих, че желаете да ви бъда много полезна помощничка. Но искам да ви задам един въпрос.
— Ако пожелая, ще отговоря.
— Разбирам — рече Талия, усмихвайки се в тъмното. — Ако обаче съм се свързала с полицията и бях дошла тук, придружена от мистър Пар и талантливия мистър Дерик Йейл?
— В такъв случай сега щяхте да лежите мъртва на паважа — спокойно я уведоми събеседникът й. — Мис Дръмънд, аз ви предлагам възможност да спечелите лесно пари и да си намерите отлична работа. Не възразявам дори в свободното си време да се отдавате на вашите чудатости, но главната ви задача ще бъде да служите на мен. Разбирате ли?
Тя кимна, но после, като съобрази, че той не може да я вижда, каза:
— Да.
— Ще ви се плаща добре за всичко, което вършите; аз ще бъда винаги наблизо, за да ви помогна — или да ви накажа, ако се опитате да ме предадете — добави той. — Разбирате ли?
— Отлично ви разбирам — отвърна тя.
— Работата ви ще бъде много проста — продължи непознатият шофьор. — Утре ще се явите в банката „Брабазон“. Брабазон има нужда от секретарка.
— Но ще ме вземе ли? — прекъсна го тя. — Не трябва ли да се представя под друго име?
— Представете се под истинското си име — каза човекът нетърпеливо. — И не ме прекъсвайте. За тази услуга ще ви платя двеста лири стерлинги. Ето ви парите. — Той подаде през рамо две банкноти и тя ги взе.
Ръката й случайно докосна рамото му и под мъхнатото сако усети нещо твърдо.
„Непроницаема за куршуми жилетка“, отбеляза си тя мислено, а после попита гласно:
— Какво да кажа на мистър Брабазон за предишната си работа?
— Не е нужно да казвате нищо, не е нужно и да правите нищо. От време на време ще получавате напътствия. Това е всичко — добави накратко непознатият.
Няколко минути по-късно Талия Дръмънд седеше в ъгъла на таксито, което я караше обратно към Лексингтън стрийт. Зад нея от време на време се приближаваше друго такси, което намаляваше скоростта си, когато и нейното я намаляваше, но никога не я изпреварваше, дори когато тя слезе на ъгъла на улицата, на която се намираше квартирата й. А когато завъртя ключа на пътната врата, само на десетина крачки от нея стоеше инспектор Пар. Ако и да знаеше, че е следена, тя с нищо не издаде това.
Пар почака само няколко минути, наблюдавайки къщата от другата страна на пътя. После, когато лампата й светна на горния прозорец, той се обърна и тръгна замислено обратно към таксито, което го бе докарало дотук.
Точно когато бе отворил вратичката и се качваше вътре, някой мина покрай него по тротоара; човек, който крачеше бързо с вдигната яка, ала инспектор Пар го позна.
— Флъш — подвикна той рязко и човекът се извъртя кръгом.
Беше дребен, жилав човек с мършаво лице. Като видя инспектора, челюстта му увисна.
