В началото на 21 век е засечен неразгадаем сигнал от космоса. След десетгодишни изследвания Хедър успява да проникне в тайните на съобщението. То разкрива смайваща нова технология, която събаря бариерите на времето и пространството като дава надежди за нов етап в човешката еволюция. Ключът към неограничените възможности се оказва съвсем наблизо, но той може да се превърне и в края на човешката раса."Четвъртото измерение" е най-завладяващия роман на Робърт Дж. Сойер, който му носи най-високата парична награда за научна фантастика — Premio UPC.
На Асбед Бедросън
… който живее надалече от Торонто вече десет пъти по-дълго от двете години, които прекара тук — и все още е един от най-добрите ми приятели. Благодаря на бог за електронната поща!
„Какво представлява умът? Не е съществено. Какво представлява материята? Не му мисли.“
Посланията от космоса бяха пристигали вече почти десет години. Приемането на нова страница с данни започваше на всеки тридесет часа и петдесет и една минути — период, за който се предполагаше, че представлява дължината на деня в света на Подателя. До днес бяха събрани 2841 послания.
Земята още не беше отговорила. Декларацията за принципите относно действията, следващи откриването на извънземен разум, приета от Международния съюз на астронавтите през 1989 година, постановяваше: „Не трябва да се изпраща никакъв отговор към сигнал или друга проява на извънземен разум, преди да се проведат съответните международни консултации.“ При сто петдесет и седем страни, съставляващи Обединените нации, този процес продължаваше и досега.
Нямаше съмнения по отношение на посоката, от която идваха сигналите: небесна дължина 14 градуса 39 минути 36 секунди; деклинация минус 60 градуса 50 минути. Паралактичните проучвания откриха разстоянието: 1,34 парсека от Земята. Извънземните, които изпращаха посланията, очевидно живееха на планета, обикаляща по орбита около Алфа Кентавър А, най-близката до нашето слънце ярка звезда.
Първите единадесет страници с данни лесно бяха разшифровани: те представляваха прости графични изображения на математически и физически принципи плюс химическите формули на две, както изглеждаше, полезни вещества.
Но въпреки че посланията бяха публично достояние, никой по света все още не беше успял да открие смисъла на следващите дешифрирани образи…
Хедър Дейвис отпи от кафето си и погледна месинговия часовник върху камината. Нейната деветнадесетгодишна дъщеря Ребека беше казала, че ще дойде най-късно до осем вечерта, а вече бе почти осем и двадесет.
Беки сигурно знаеше колко е неловка тази ситуация. Беше казала, че иска среща с родителите си — и с двамата, едновременно. Това, че Хедър Дейвис и Кайл Грейвс бяха разделени почти от година, не влизаше в сметките. Биха могли да се срещнат в ресторант, но не, Хедър доброволно беше предложила къщата — тази, в която тя и Кайл бяха отгледали Беки и по-голямата й сестра Мери, тази къща, от която Кайл се беше изнесъл миналия август. Сега обаче, при настъпилото мълчание, тя съжаляваше за това спонтанно предложение.
Въпреки че Хедър не беше виждала Беки почти от четири месеца, имаше известни подозрения за какво става въпрос. Когато говориха по телефона, Беки често споменаваше за своя приятел Зак. Без съмнение тя се канеше да ги извести за годежа си.
Разбира се, желанието на Хедър беше дъщеря й да изчака още някоя и друга година, макар да не вярваше, че ще се запише в университет. Беки работеше в магазин за дрехи в Спадина. И двамата, Хедър и Кайл, преподаваха в университета на Торонто — тя по психология, той по компютърология. Болеше ги, че Беки не следва висше образование. Всъщност според договора на факултетската асоциация техните деца имаха привилегията да учат безплатно в университета на Торонто. Поне Мери се беше възползвала от това в продължение на една година, преди да…
Не.
Не, сега беше време да се празнува. Беки се женеше! Единствено това имаше значение днес.
Тя се чудеше как Зак й е направил предложение — или пък Беки беше тази, която е повдигнала въпроса. Хедър имаше ярък спомен какво беше казал Кайл, когато й направи предложение за женитба преди двадесет и една години, в далечната 1996-та. Той беше взел нейната ръка, беше я стиснал здраво и бе казал:
— Обичам те и искам да прекарам остатъка от живота си, като те опознавам.
Хедър седеше на креслото, а Кайл се беше разположил на дивана срещу нея. Той бе донесъл със себе си електронния си бележник и четеше нещо в него. Познавайки Кайл, Хедър предполагаше, че е шпионски роман; за него хубавото от превръщането на Иран в свръхсила беше съживяването на шпионския трилър.
На бежовата стена зад Кайл имаше фотогравюра в рамка. На пръв поглед тя представляваше произволен мотив от малки черни и бели квадрати — изображение на едно от чуждите радиопослания.
Беки се бе изнесла преди девет месеца, скоро след като завърши гимназия. Хедър се беше надявала, че Беки ще поостане малко вкъщи — единственият друг човек в голямата, празна къща от предградието, след като Мери и Кайл си бяха отишли.
