Две жени — майка и дъщеря — се лутат из пътищата на Италия, гонени от фашизма и войната, останали с два куфара багаж и с много надежди за бъдещето. Трагичната съдба на тези обикновени жени е извисила духовете им и ги е накарала да прозрат множество истини за света, за мира и за войната, за човешкото достойнство и низост, за гордостта и подлостта, за действителните стойности на тази земя.Романът "Чочарка" на известния писател Алберто Моравия е един от най-силните антифашистки и антивоенни романи в италианската литература. Той е познат на българския читател и от филма, създаден по него, в който главната роля бе претворена великолепно от София Лорен.
Ех, че хубави времена бяха ония, когато се омъжих и напуснах родното си село, за да отида в Рим! Знаете ли какво казва песента:
Зажени ли се чочарка
един взема връвта, друг чочата…
Но аз дадох всичко на мъжа си — и връвта, и чочата, защото ми беше мъж и ме заведе в Рим, и защото бях доволна, че отивам там, без да зная, че тъкмо в Рим ме очаква нещастието.
Тогава лицето ми беше кръгло, очите черни, големи и със съсредоточен поглед, косите ми, също черни, се спускаха над очите ми и бяха сплетени на две стегнати плитки като въжета. Устата ми беше кораловочервена, а като се засмеех, лъсваха два реда бели, правилни и гъсти зъби. Тогава бях силна, ходех изправена и можех да нося на саръка до петдесет кила.
Родителите ми бяха селяни, но ми стъкмиха чеиз като на гражданка. От всяко нещо по тридесет парчета: тридесет чаршафа, тридесет калъфки, тридесет кърпи за лице, тридесет ризи и тридесет чифта гащи. Всичко беше хубаво, от тежък лен, който мама изтъка на стана си, а някои от чаршафите ми бяха везани с най-хубавата бродерия. Имах и корали от по-скъпите, тъмночервени, наниз от корали, златни обици с корал, златен пръстен с корал, та дори и красива златна брошка, и тя с корал. Освен тях получих и някои семейни накити — един медальон с верижка, много красив, камея с гравюра, изобразяваща овчар със стадото си.
Мъжът ми държеше бакалница отвъд Тибър, на улица Дел Чинкуе. Нае малкото жилище над магазина, така че можех, като се наведа от прозореца на спалнята, да докосна с пръсти червената фирма с надпис: „Хляб и макарони“.
Жилището ни имаше два прозореца към двора и два към улицата и се състоеше от четири малки и ниски стаи, които аз подредих хубаво. Някои от мебелите си имахме, а останалите купихме от Кампо дей Фиори. Спалнята ни беше нова — брачно желязно легло, имитация на дърво, с изрисувани по таблите букетчета и венчета. В салончето наредих хубава кушетка с дървени украшения, покрита с плат от цветя, две малки кресла със същия плат и същите украшения, една кръгла маса за хранене и един шкаф за сервизите — всичките от фин порцелан, със златна ивица по края и цветя на дъното.
Мъжът ми слизаше в магазина сутрин рано, а аз се залавях с къщната работа. Търках, миех, лъсках, обирах прах, почиствах всяко ъгълче, всяка вещ. Когато свършех почистването, домът ми светеше като огледало и от прозорците с бели перденца светлината навлизаше спокойно и приятно. Как се радвах тогава, като оглеждах подредените чисти и спретнати стаи, всеки предмет беше на мястото си! Ах, колко е хубаво да имаш свой дом, в който никой да не влиза и който никой да не познава! Хубаво е да прекараш целия си живот така — да го почистваш и подреждаш…
Щом привършех къщната работа, аз се обличах, сресвах се грижливо, грабвах торбата и отивах на пазара. Той беше на няколко крачки от къщи. Обикалях между количките повече от час не толкова за да напазарувам, защото много от продуктите, които се продаваха там, ги имахме в бакалницата, колкото да гледам. Вървях между количките и разглеждах всичко: плодовете, зеленчуците, месото, рибата, яйцата. Умеех и обичах да пресмятам цените и печалбите, да определям качеството и да откривам измамите и хитруванията на продавачите. Обичах също така да се пазаря, да опитвам теглото на продуктите, да ги оставям на мястото им, след това отново да се връщам и да се пазаря и накрая да не взема нищо.
Някои от продавачите ме задиряха и ми даваха да разбера, че ако им обърна внимание, ще ми дадат стока без пари. Но аз така им отвръщах и те веднага схващаха, че нямат насреща си някоя от „ония“. Бях горда, малко ми трябваше кръвта да нахлуе в главата ми и тогава освирепявах. Цяло щастие е, че жените не носят в пазвата си нож като мъжете, защото при подобни случаи можех да убия човек. Веднъж подгоних един продавач с фуркета от косата си, защото ме задиряше повече от другите и защото има нахалството да ми прави предложения и насила да блъска в ръцете ми продукти без пари. За щастие тогава се намесиха полицаите, иначе сигурно щях да забия фуркета в гърба му.
Но стига за това. Вкъщи се връщах доволна. Щом сложех да заври водата за супата с подправки, кокали и някое късче месо, веднага слизах в магазина. Там също бях щастлива. Продавахме от всичко по малко: макарони, хляб, ориз, сушени зеленчуци, вино, зехтин, консерви. Стоях като царица зад тезгяха с голи до лактите ръце и медальона на шията: размервах, пресмятах бързо с молив върху жълта хартия, опаковах и поднасях. Виж, мъжът ми беше по-бавен.
