Лишеят донесе новините. Мълвата беше пребродила стотици мили от слухове по криволичещия си път. Защото лишеят не растеше навсякъде. Той вирееше само там, където почвата беше рехава и оскъдна, където по-големите, по-силните и по-нахалните растения не можеха да му отнемат светлината, да му прекъснат корените, да го мачкат или да му причиняват други страдания.
Лишеят разказа случая на Никодемус, живото наметало на Дон Макензи, и всичко това се случи, защото Макензи се изкъпа.
Макензи се къпеше в банята, плискаше се във ваната и ръмжеше някаква песен, а през това време Никодемус, със съзнанието, че е само полунещо, се изниза през вратата. Без Макензи Никодемус беше всъщност дори по-малко от полунещо. Възприемани като разумни, Никодемус и другите от неговото племе ставаха действително такива само когато се увиваха около човеците си. Те черпеха разум и чувства от хората, които ги обличаха.
В древността, преди човеците да пристигнат в този мрачен свят, живите покривала водеха скучно съществуване. Рядко някой от тях се свързваше с висши форми на растителен живот. Все пак това беше малко по-добре от нормалното им състояние.
Когато обаче пристигнаха човеците, покривалата живнаха. Между тях и хората от Земята възникна пълно взаимно съгласие, удобна и изгодна форма на симбиоза. В определен момент покривалата дори станаха едни от най-значителните фактори в изследването на галактиката.
Хората, които ги намятаха като мантия на раменете си, никога не се притесняваха за своята прехрана; знаеха, че ще бъдат добре заситени, с научна точност, компенсираща автоматично нарушенията в метаболизма, произтичащи от външните условия. Защото странните растения притежаваха способността да събират енергия и да я превръщат в храна за човешкото тяло в пълно съответствие с медицинските изисквания.
Докато покривалата даваха на хората храна и топлина и им служеха за семеен лекар, хората ги обезпечаваха с нещо още по-ценно — съзнанието за живот. От момента, в който едно растение се увиеше около човека, то ставаше в известен смисъл негов двойник. Споделяше разума и чувствата му, отплуваше от собственото си печално съществуване в един по-висш псевдоживот.
Изплъзнал се от банята, Никодемус постепенно бе обзет от раздразнение. Почувства как тънкият слой човешки живот бавно се оттича от него, оставяйки го изпълнен с досадно негодувание.
Накрая, почувствал се съвсем обременен, той се заклатушка навън от търговския пункт, пропит от собствената си самота, с несигурността на понесен от вятъра лист.
Унилото керемидено-червено слънце Сигма Драко огряваше свят, който дори в следобедните часове изглеждаше обгърнат в мрак и смътната форма на Никодемус хвърляше извита невеществена пурпурна сянка върху зеленикаво-вишневата пръст. Едно стрелящо дърво се прицели в Никодемус, но не улучи най-малко с цял ярд. От няколко седмици дървото беше с разцентрован мерник. В каквото и да се прицелеше, все не улучваше. Най-голямото му постижение беше да изплаши до смърт Нели, роботката счетоводител, която никога не лъжеше, като изстреля едно от куршумообразните си семена срещу облицования със стомана гарнизон.
Но никой не взе това много навътре, защото на никого не му пукаше за Нели. В присъствието на Нели човек не можеше да прекара дори с пукнат грош фирмата. Впрочем тъкмо по тази причина тя заемаше поста си.
От няколко седмици обаче Нели не беше досаждала на никого. Беше се хванала с Енциклопеда, който май бавно полудяваше, опитвайки се да си представи нейните мисли.
Никодемус каза на стрелящото дърво мнението си за него, попадайки в самата му същност, като продължаваше да криволичи. Дървото смяташе Никодемус за предател и зеленчуков ренегат, пусна още един изстрел, не улучи с два ярда и се отказа с отвращение.
Така той научи, че Алдер, второразреден музикант някъде от Мелъди Боул, най-после е написал шедьовър. Никодемус знаеше, че това може да се е случило преди седмици, защото Мелъди Боул отстоеше на половин свят и новините понякога пътуваха дълго, но въпреки това той веднага хукна към гарнизона. Защото такава новина не можеше да чака. Това бе вест, която Макензи трябваше да научи веднага. На последната отсечка Никодемус вдигна облак прах и се пльосна триумфално пред вратата, над която висеше грубо изписан надпис:
Никой не можеше да си представи каква хубава работа вършеше надписът. Човеците бяха единствените живи същества на планетата, които можеха да го прочетат.
Пред вратата на банята Никодемус отстъпи назад и с буйно нетърпение удари пърхащото си его в нея.
— Добре де — извика Макензи, — добре. Знам, че пак се забавих. Успокой се. Ей сега ще съм готов.
Никодемус се успокои, но докато през него преминаваха гърчовете на новината, която трябваше да съобщи, чу как Макензи хипопотамства във ваната. С безупречно увития Никодемус около себе си Макензи влезе в кантората и завари Нелсън Харпър, фактора, да си пуши лулата и изучава тавана с крака, вдигнати на бюрото.
