Дори и най-тъмните тайни няма да останат потулени завинаги. Защото най-дълбоките ни страхове ще ги изкарат на светло… Младежът Рогер Ериксон от провинциалното градче Вестерос изчезва безследно. След няколко дни бездействие местната полиция организира претърсване, което приключва със стряскащо откритие — тялото на Рогер е намерено в горското тресавище.Случаят е поет от Националния отдел за разследвания на убийства начело с Торкел Хьоглунд. Но в града той изненадващо среща стар познат…Себастиан Бергман. Брилянтен криминален психолог, топ експерт по серийни убийци. Всеизвестен женкар. Арогантен и силно недолюбван от колегите си.Бергман се е оттеглил от полицията след трагичната загуба на семейството си. Но сега той отчаяно търси достъп до полицейските досиета поради лични мотиви и се съгласява да помогне на разследването. Екипът не е особено ентусиазиран. Ала доказаният професионалист Бергман е незаменим. Защото в малкия град има не една покварена душа… "Човекът, който не беше убиец" е първият роман със Себастиан Бергман в главната роля. Необичайно динамичен, богат на плътни колоритни образи и със силни социални послания, "Човекът, който не беше убиец" разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А авторите заемат достойно място в лигата на Ю Несбьо и Стиг Ларшон.
Не беше убиец.
Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона.
Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.
Напротив.
Не беше ли представил напоследък ясно доказателство за обратното? Не беше ли пренебрегнал чувствата и желанията си и не се ли бе въздържал заради доброто на други? Обърна другата буза — ето какво направи. Присъствието му тук — в това мочурище насред дивата пустош с мъртвото момче — не беше ли още едно доказателство, че се стреми да постъпи правилно?
Мъжът спря и дълбоко въздъхна. Въпреки възрастта си момчето беше тежко. Мускулесто. Прекарало беше много часове в спортната зала. Но не оставаше още много път. Мъжът хвана крачолите на панталоните му, които някога са били бели, но сега изглеждаха почти черни в мрака — от момчето изтече много кръв.
Да, грешно е да се убива. Петата Божия заповед гласи:
Ами ако причината да убиеш не е егоистична? Ако загубата на един човешки живот би спасила други? Би им дала шанс. Би им дала живот. В този случай постъпката със сигурност не може да се определи като лоша. Ако намерението е добро.
Мъжът спря до тъмните води на малкия вир. Обикновено беше дълбок няколко метра, но дъждът напоследък бе напоил земята и сега вирът приличаше на малко езеро насред обраслото с растителност тресавище.
Мъжът се наведе, сграбчи тениската над раменете на момчето и с огромни усилия успя да нагласи безжизненото тяло в полуизправено положение. За момент погледна право в очите му. Какви ли са били последните мисли на момчето? Дали бе имало време за една последна мисъл? Съзнавало ли беше, че ще умре? Чудило ли се беше защо? Мислило ли беше за всички неща, които не бе успяло да направи през краткия си живот, или за нещата, които беше направило?
Нямаше значение.
Защо се измъчваше така — повече от необходимото?
Той нямаше избор.
Не можеше да ги предаде.
Не и отново.
Бутна момчето и трупът шумно цамбурна във водата. Мъжът се стресна. Не беше подготвен за звука в тишината и мрака.
Тялото на момчето потъна във водата и се скри от погледа му.
Човекът, който не беше убиец, се върна при колата си, спряна на тясната горска пътека, и се отправи към дома си.
— Полицията на Вестерос. Говорите с Клара Лидман.
— Искам да съобщя, че синът ми изчезна.
Гласът на жената прозвуча така, сякаш се извиняваше и не беше сигурна дали не е сбъркала номера или не очакваше, че ще й повярват. Клара Лидман взе тефтера си, въпреки че разговорът се записваше.
— Бихте ли казали името си, моля?
— Ериксон, Лена Ериксон. Синът ми се казва Рогер. Рогер Ериксон.
— На колко години е синът ви?
— На шестнайсет. Не съм го виждала от вчера следобед.
Клара отбеляза възрастта и осъзна, че ще трябва да предаде информацията за незабавно реагиране. Ако момчето наистина беше изчезнало, разбира се.
— По кое време вчера следобед?
— Той избяга в пет часа.
Преди двайсет и два часа. Двайсет и два важни часа, когато става въпрос за изчезване.
— Знаете ли къде отиде?
— Да, при Лиза.
— Коя е Лиза?
— Приятелката му. Обадих й се днес, но тя каза, че Рогер си тръгнал около десет часа снощи.
Клара задраска „двайсет и два“ и замени цифрата със „седемнайсет“.
— Къде е отишъл след това?
— Лиза не знае. Мислела, че си е тръгнал за вкъщи. Но той не се прибра. Не се върна цяла нощ. И го няма вече почти цял ден.
— Как е фамилното име на Лиза?
— Хансон.
Клара записа името.
— Рогер има ли мобилен телефон? Опитахте ли се да му се обадите?
— Да, но той не отговаря.
— И нямате представа къде може да е отишъл? Дали не е с приятели?
— Не. Щеше да ми се обади.
Лена Ериксон замълча за момент и Клара предположи, че гласът й се е разтреперил, но когато чу всмукването на въздух от другия край на линията, разбра, че жената дърпа дълго от цигара. След това чу, че Лена издиша дима.
— Той просто изчезна.
Сънят се явяваше всяка нощ.
И не му даваше покой.
Винаги един и същ сън, носеше със себе си същия страх. Ядосваше го. Влудяваше го. Себастиан Бергман би трябвало да може да се справи. По-добре от всеки друг той знаеше какво означават сънищата и че трябва да съумее да се издигне над тези болезнени остатъци от миналото. Но колкото и подготвен да беше и колкото и добре да съзнаваше реалното значение на съня, не можеше да го избегне. Все едно беше в плен между значението на съня и кой е той и не можеше да помръдне между двете.
