Преди години Чарлз Бордман предлага на Дик Мълър да осъществи своята мечта. Мълър става първия земен човек, установил контакт с извънземна цивилизация. Но заедно със славата той се връща от далечната планета Бета Хидри IV в странно състояние, което го прави непоносим за хората. Отблъснат от всички, дълбоко огорчен, Дик Мълър напуска Земята и от девет години живее в дълбоко уединение в загадъчния древен лабиринт на планетата Лемнос.Но ето че земляните отново имат нужда от него. Експедиция начело с Чарлз Бордман и младия Нед Роулинс влиза в лабиринта с една единствена цел — да подмами Мълър в света, от който е избягал.
Мълър вече добре познаваше лабиринта. Имаше представа за коварствата му, вълчите ями и смъртоносните му капани. Бе живял в него девет години. Достатъчно време, за да свикне с лабиринта, макар и да не можеше да се примири със случката, която го бе принудила да потърси убежище тук.
Все още се придвижваше предпазливо. Вече на три или четири пъти се бе убеждавал, че познанията му за лабиринта, макар и точни и полезни, не бяха пълни. Поне веднъж със сигурност бе стигал до самия ръб на гибелта, измъквайки се единствено благодарение на някакъв невероятен късмет, преди неочакваният изблик на енергия да пресече с огнен лъч пътя му. Мълър бе нанесъл на картата си това изригване и още петдесетина други; ала докато се движеше из лабиринта с размерите на голям град, той знаеше, че няма никаква гаранция дали няма да срещне незасечен източник.
Небето над него потъмняваше; наситеният, яркозелен цвят на късния следобед отстъпваше мястото си на мрака на нощта. Мълър прекъсна за малко лова си, за да погледне разположението на звездите. Дори и то вече му бе познато до болка. Сам бе избрал своите съзвездия на този пустинен свят, претърсвайки небесата за ярки фигури, които да отговарят на особено изострения му и мрачен вкус. И ето — сега те се бяха появили: Камата, Гърбът, Копието, Маймуната, Жабата. На челото на Маймуната блещукаше малка, мъждива звезда, която той смяташе, че е слънцето на Земята. Не бе сигурен, защото бе унищожил банката с карти след трудното си приземяване тук, ала усещаше, че онази огнена топка трябва да е Слънцето. Същата мъждива звезда бе и окото на Жабата. Понякога Мълър си мислеше, че Слънцето не би трябвало да се вижда в небето на този свят, отдалечен на деветдесет светлинни години от Земята, но не бе напълно убеден. Отвъд Жабата се намираше съзвездието, което Мълър бе кръстил Либра — Везни. Естествено тъкмо тези везни не изглеждаха никак уравновесени.
В небето блещукаха три малки луни. Въздухът бе разреден, но можеше да се диша; Мълър отдавна бе престанал да забелязва, че в него има прекалено много азот, а кислородът е малко. Имаше недостиг и на въглероден двуокис и една от последиците бе, че почти не се прозяваше. Но това не го безпокоеше. Стиснал здраво ръкохватката на оръжието, той крачеше бавно из чуждия град в търсене на вечерята си. Това също бе част от установения режим. В радиационния шкаф на половин километър разстояние имаше хранителни запаси за шест месеца, но въпреки това всяка нощ излизаше на лов, за да може да замени онова, което изваждаше от склада си. Това бе начин да убива времето. А и щеше да се нуждае от запасите си, ако някой ден лабиринтът го осакати или парализира. Острият му поглед пробяга по кръстовищата напред. Край него се издигаха стените, екраните, капаните и уловките на лабиринта, в който живееше. Дишаше дълбоко. Стъпваше здраво с единия крак, преди да вдигне другия. Оглеждаше се във всички посоки. Тройната лунна светлина нарязваше на сектори сянката му, превръщаше я в размножени образи, които танцуваха удължени пред очите му.
Маса-детекторът, нагласен над лявото му ухо, издаде звук с висока модулация. За Мълър това означаваше, че е засякъл термоизлъчването на животно с тегло между 50 и 100 килограма. Бе програмирал детектора да сканира в три обхвата, от които този бе средният — за животни, които стават за храна. Детекторът щеше да го информира и за близостта на създания с тегло от 10 до 20 килограма, с опасни зъби, както и за излъчванията на животни над 500 килограма в обхвата за големите зверове. Малките имаха обичая мигновено да се нахвърлят към гърлото ти, докато големите бяха нехайни ленивци; Мълър ловуваше средните и избягваше другите.
