Дава се настоящето на Продан Протопопов, литературен редактор при списание „Алгоритъм“, София, в уверение на това, че същият се командирова в град Н, за да проучи дейността на доктора на физико-математическите науки, инж. Юлиян Евтимов, бивш генерален директор на Завода за преработване на цветни метали (ЗПЦМ). А така също да събере материали и за другите служебни и неслужебни дейности на поменатия инж. Юлиян Евтимов, извършени по време на неговия престой в град Н. Умоляват се ръководителите на ЗПЦМ, обществените организации и частните лица, с които инж. Юлиян Евтимов е поддържал служебни и лични връзки, да оказват съдействие на нашия редактор Продан Протопопов.
В своята встъпителна бележка авторът уверява читателя, че е подреждал по хронологически принцип събраните от редактора Продан Протопопов ДОКУМЕНТИ. Смятам за свое задължение да поясня на читателя, че авторът борави в случая доста произволно с думата „документи“. Според общоприетото гражданско тълкуване „документ“ означава текст, съставен и издаден от учреждение — държавно, обществено или държавно-обществено. Документ може да бъде издаден и от частно лице, но за да има той правна сила, следва да бъде съответно
По-нататък, пак в същата си встъпителна бележка, авторът отваря дума за някои свои „коментари“ и попълвания на „празнини“. Общо взето, аз не възразявам срещу правото на автора да коментира и допълва текстове, но в редица случаи съм изразявал несъгласия и съм правил критични забележки. За съжаление спрямо споменатите мои несъгласия и критични забележки, особено при авторските текстове, авторът се отнесе с присъщата на авторите снизходителна усмивка. Ето защо, ако и читателите се отнесат резервирано към някои неща в тази книга, да не винят за това служебния редактор. Правата на служебния редактор за съжаление са крайно ограничени.
Все пак трябва да кажа, за да бъда докрай справедлив, че авторът се съгласи с някои мои граматични и правописни поправки.
Моя милост, Михалаки Тодорчев Варадинов, началник на гара Н, вече се е изкачил до най-горните етажи на служебните години, откъдето се виждат долу, в ниското, закелавелите полянки на пенсионерския живот. Кой и как е измислил тази уж край на служебна възраст, не ми е известно, но за железничарите например не е бил прав. Старият железничар е като овехтелите локомотиви, дето комисията по движението е изписала за бракуване. Е, хубаво, изписала, ама докато дойде време за прибирането им в депото — годинка ли е, две ли са, а може и повече, — старият локомотив не стои на едно място, а си шета насам-натам, като ония припрени дядовци, дето не ги свърта вкъщи. Ту ще изпълнява маневри на някоя сточна гара, ще мести вагони от един коловоз на друг, ту ще тегли някоя композицийка с три каруци, примерно от гара Ръгни колец до завода за тухли при град Новградец. Вършат работа, не си поплюват на ръцете старите локомотиви, макар ставите им да скърцат и дробовете им да съскат като продрани мехове. Но спазват разписанието — святаята светих на железничарската работа, защото тъй са привикнали от деня, изпухкали в синевата първото си повесмо дим. Всеки човек, другарю, спазва разписанието за собствените си работи, за общите работи не го е твърде еня. А железницата всякак гледа да служи на общите работи, затуй хората трябва да свалят шапки, когато една машина потегли по релсите за последен път.
