Изтичвам до бариерата и я викам. Някой ме потупва по рамото и когато се обръщам, я виждам пред себе си. Облечена е в скъсани сини дънки и тениска на Alice in Chains.
— Вий — казва, а гласът й е нежен и мелодичен. Дръпва ме към една пейка и двете сядаме, сплели ръце. Облягам глава на рамото й, вдишвам майчиния аромат на пудра, теменужки и мляко.
— Мамо.
Толкова е приятно просто да изричам тази думичка. Искам да я питам толкова много неща. Как е разбрала, че е влюбена в татко? И дали целувките му са имали вкус на понички с желе? И как да живея, когато знам на какви ужасни неща са способни хората? Как да помогна на сестра си да преживее смъртта на едната си приятелка и предателството на другата?
Но всичките ми въпроси изчезват, когато се вглеждам в очите й, сини на фона на черното небе.
Тя отмята косата от лицето ми.
— Малкото ми момиченце.
— Да. Да, мамо — не мога да спра да повтарям тези две срички. — Мамо.
Започва да вали и всяка капка, която се плъзва по бузите на майка ми, изтрива по малко от образа й. Целува ме за последен път, после дъждът се усилва и я отнася. Дъждът отнася всичко.
Събуждам се разплакана в стаята на Мати. Колко е несправедливо сънят да ти върне изгубената майка и в мига, в който отвориш очи, да я загубиш отново. Възглавницата ми е мокра.
Будилникът сочи малко след десет. Трябва да стана, да се захвана с нещо, което да ме държи будна. Смъквам се от леглото и излизам на пръсти в коридора, като оставям вратата леко открехната.
Влизам в стаята си, щраквам лампата и светлината ме заслепява. Някакво лице привлича вниманието ми в ъгъла на стаята, но когато се вглеждам, виждам, че това е ангелът от тениската на Smashing Pumpkins. Закачила съм я на облегалката на люлеещия се стол и съм я забравила. Нещо в очите на ангела, в изражението му, ми напомня за мама.
Пристъпвам към нея, пъхам ръце в ръкавите и я навличам. Неочаквано мека е, но милувката на плата не може да замести майчината прегръдка от съня ми.
Глътвам няколко таблетки кофеин и дръпвам учебника по астрономия от нощното шкафче. Отварям на произволна страница и се зачитам в теорията за големия взрив. Но само след няколко реда думите започват да се кривят и да бягат.
Завива ми се свят. Зад очите ми се надига тъпа болка.
Всеки момент ще припадна.
И тогава осъзнавам, че съм облечена в тениската, която Ролинс ми подари.
Около мен изниква трева — но не съм на поляна, а на игрище, виждам бялата маркировка, която описва периметъра. Виждам и тъмния, но добре познат силует на училището. Зад него звездите пеят в черното небе.
Ролинс прекосява игрището и се насочва към една от вратите. Чувствам се особено. Движенията на тялото му и отпуснатата му походка са ми толкова познати, но не и от този ъгъл. Интересно, как за цяла година нито веднъж не съм се плъзвала в него. По-рано мислех, че се дължи на сдържаните му чувства. Никога не оставя емоционален отпечатък върху каквото и да било.
Освен върху тениската, която ми подари. Колко странно!
Когато приближава вратата, различавам силует — някой го чака, момиче. Неочаквано ме пробожда ревност. Не знаех, че излиза с някого. Толкова ли сме се отдалечили, че да не ми каже?
Косата на момичето блести на смътната светлина от една далечна улична лампа. Познавам само едно момиче с такъв оттенък на шоколадовокафяво. Това е Амбър. Амбър Прескот.
Сега вече съм напълно объркана. Вярно че Амбър никога не е крила, че харесва Ролинс, но досега не й е обръщал внимание. Какво става тук?
Когато приближава на около пет метра от нея, го чувам да казва:
— Благодаря ти, че дойде.
Амбър се усмихва и бръква в черно-бялата си чанта марка „Прада“, метната през рамото й. Вади смачкан пакет, но в тъмнината не успявам да различа какво е.
— Радвам се, че се обади. Чувствах се малко самотна.
Ролинс отваря уста да отговори, но съзнанието ми го напуска, преди да чуя какво казва. Стреснато се изправям и едва си поемам въздух. Смъквам тениската и я хвърлям на пода.
Телефонът ме събужда призори. Изправям се в леглото и го търся опипом. Явно все пак съм заспала по някое време, въпреки пълната шепа кофеинови таблетки, които изгълтах след срещата на Ролинс и Амбър.
Така звъни, когато се обажда баща ми, с онази мелодия, която ме накара да си инсталирам миналата година, когато се бях побъркала покрай изпитите — Don’t Worry, By Happy. Кълна се, че е по-дразнеща и от будилника ми.
— Татко? Пет и половина е.
— Вий, трябва да ти кажа нещо.
Веднага ми става ясно, че се е случило нещо ужасно. С тези думи започваш, когато трябва да съобщиш нещо лошо. Когато искаш да кажеш на детето си, че Дядо Коледа не съществува. Или че кола е прегазила котето му.
Или нещо далеч по-страшно.
Изправям се рязко и притискам телефона в ухото си.
— Какво има?
— Родителите на Амбър звъняха. Снощи не се е прибрала. Чудеха се дали не е с Мати. — Това не е всичко. Усещам по гласа му, че има още нещо.
— И?
— Миличка, Амбър е мъртва. — Думите му са така категорични, казаното — така необратимо, че оставам без дъх.
