Господин Наст издава някакъв ядосан звук и излиза от стаята. Когато минава покрай мен, бързам да се обърна към първото попаднало ми шкафче и да сложа ръка на дръжката. Той ми хвърля гневен поглед и се насочва към физкултурния салон. Когато се скрива от погледа ми, отново надничам в кабинета на господин Голдън. Той не е помръднал. Стои и се взира в ръцете си.
Новата ми дейна личност ми прошепва да се опитам да изкопча някаква информация. Дори той да е убиецът, не може да ми направи нищо насред училището. Може би дори ще мога да задигна някаква вещ, която по-късно да ми помогне да разбера какво прави.
— Господин Голдън? — Прекрачвам прага. Той вдига глава, като че ли объркан от звука на собственото си име. — Здравейте… ъм, имам някои въпроси относно заданието. Можете ли да ми отделите една минутка?
Той ме зяпва, сякаш съм извънземно.
— Господин Голдън? Добре ли сте?
Той въздъхва дълбоко.
— Не мога да повярвам, че това е моят живот — като че ли говори по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отива до високия шкаф, измъква една кутия и се връща при бюрото си. Започва да мята каквото му попадне вътре — полупразно пликче с дражета против кашлица, кукла с лика на Хоумър Симпсън, няколко броя на списание „Нюзуик“.
— Хората говорят. Смятат, че имам нещо общо със смъртните случаи. — Говори бавно и монотонно, без никаква интонация. Не звучи нито сърдит, нито разстроен. Просто вцепенен.
— Защо ще решат такова нещо? — питам предпазливо.
— Защото човек винаги търси на кого да хвърли вината — отвръща горчиво той. — Софи се обърна към мен за помощ. Ходим в една и съща църква, познавам родителите й. И когато забременя, дойде при мен за съвет. Предполагам, че някой ни е видял заедно и е останал с грешно впечатление.
Замислям се над думите му. Нормално ли е учител да разкарва ученичка в колата си, дори да е приятел на семейството? Дори и да ходят в една и съща църква? Все пак ми се струва подозрително.
— А сега, когато и Амбър загина, започнаха да съчиняват всякакви истории. Казвам ти, хората си умират да повярват в най-лошото. — Той измърморва нещо за лов на вещици, а после отново се захваща да си прибира нещата.
— И какво ще правите? — питам и оглеждам кабинета му за нещо, което би се побрало в джоба ми.
— Какво мога да направя? Отивам си вкъщи.
От коридора се чуват гласове. Явно събранието е свършило.
— Май по-добре да си вървя — казвам.
— Май ще е най-добре — отвръща господин Голдън и застава с гръб към бюрото си.
В този момент го виждам — най-отгоре, точно пред очите ми. През цялото време е бил там. Защо не съм го забелязала по-рано?
Настолният календар.
Изглежда толкова безобиден — най-обикновен настолен календар, какъвто можеш да си купиш от всяка книжарница. Бели страници, месецът и датата са изписани в плътен, черен шрифт. Досущ като страничката, залепена на входната ни врата в деня, в който загина Софи.
Имам чувството, че не мога да дишам. Сърцето ми думка под ризата. Някак успявам да се обърна, възможно най-естествено, и да тръгна към вратата. Поглеждам назад само веднъж, за да се уверя, че господин Голдън продължава да събира нещата си, после пъргаво протягам ръка и грабвам миниатюрна фигурка от библиотеката до вратата.
И изчезвам.
Телефонът вибрира в джоба, докато си проправям път сред морето от ученици.
— Ало?
Баща ми.
— Хей, Вий, би ли взела учебниците на Мати? Имам чувството, че ще пропусне поне още няколко дни. Няма да е зле да навакса малко вкъщи.
— Ъм, да, разбира се — казвам и затварям. Прибирам телефона и измъквам задигнатата фигурка от джоба си. Малка бронзова фигурка на Зигмунд Фройд. Точно по негов вкус. Пъхам я обратно с надеждата действително да е оставил някакъв отпечатък. Хич не ми се иска да се връщам в кабинета му, за да пробвам с нещо друго.
Покрай мен тичат ученици. Бъбрят развълнувано, въодушевени, че уикендът започва предсрочно. Едва стигам шкафчето на сестра ми. Блъсвам го, където трябва, и то се отваря.
Ахвам.
Всичко вътре е нахвърляно на пода — учебниците й, екипът й за физическо, снимките й със Софи и Амбър, които доскоро бяха залепени на вратата. Всичко е разпиляно на дъното на шкафчето.
Прикляквам и вдигам ъгълчето на една скъсана снимка. Половината лице на сестра ми, изрисувано като котка. Снимката от миналогодишния панаир.
Опитвам се да го пусна, но то залепва за пръстите ми. Покрито е с нещо лепкаво и червено. Когато осъзнавам какво е, стомахът ми се свива и притискам уста с ръка, за да не повърна.
Дъното на шкафчето й е покрито с кръв.
Отварям уста и започвам да пищя.
— Какво има? Вий? — Две силни ръце хващат раменете ми. Обръщам се, виждам Зейн и заравям глава в гърдите му.
Седим в колата на Зейн и чакаме паркингът да се освободи. Той чертае кръгчета по гърба ми с пръст, докато чакам баща ми да вдигне телефона.
Вдигни, вдигни, вдигни.
— Ало?
