В следващия миг се взирам в собственото си лице, а сестра ми се е привела над мен. Плъзнала съм се в Мати. Виждам всичко от нейната гледна точка, включително собственото си тяло. Направо е нереално.
— Вий? Вий? Добре ли си? — Тя ме дръпва за раменете и очите ми се подбелват.
— О, божичко. Господи. Толкова съжалявам. Аз съм виновна. Веднага ще се облека. И ще ида на купона. Само се събуди! — По бузите й текат сълзи и капят по лицето ми. Не мога да я гледам как се измъчва. Решавам да поема нещата в свои ръце, поне колкото да я успокоя.
Да превзема тялото й, се оказва фасулско. Може би заради общите ни гени, но с лекота раздвижвам крайниците й. Сядам и си поемам няколко глътки въздух.
— Всичко е наред — казвам, макар изобщо да не съм сигурна, че ме чува. Вече дори не я усещам, сякаш е заспала. — Всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Ще идем на купона и ще се позабавляваме. Само се успокой.
Когато мускулите й се отпускат, се съсредоточавам и се връщам в своето тяло. Почти усещам енергията, която струи от нея и се влива обратно в моето тяло, което лежи само на сантиметри от нея.
Отварям очи. Мати седи до мен, напълно спокойна.
— Не знам какво стана — казва усмихната. — Но се чувствам много по-добре.
Саманта завива в алеята пред къщата в 19,05. Мати скача на предната седалка, а аз се промъквам отзад. Саманта ми се усмихва с безкрайно фалшива усмивка, сякаш миналата година изобщо не съществува и все още сме най-добри приятелки.
— Можеш ли да ме оставиш у Зейн? Той ще ме докара.
— Зейн ли? — пита Саманта и ме поглежда.
— Аха. Живее на улица „Арбър“. — Дръпвам колана през скута си и го щраквам. Достатъчно впечатления имам от шофьорските умения на Саманта, та си знам, че не съм в безопасност, когато е зад волана, дори да става дума само за няколко пресечки.
— Ами добре — казва тя неохотно и насочва колата към „Арбър“.
— Ето там — посочвам.
Тя спира в алеята и едва ме изчаква да сляза, преди да даде заден ход със свистене на гумите. Колата изчезва зад ъгъла и чувам как двигателят форсира и набира скорост.
Почуквам на вратата и се зазяпвам в грозната тиква с издълбано лице на демон. Кой ли я е издълбал — Зейн или майка му? Който и да е бил, явно е доста сръчен с ножа.
Почуквам отново и пристъпвам от крак на крак. Искам да поговоря с някого за случилото се с баща ми. Искам да говоря със Зейн.
Но никой не отваря.
И все пак, нали той ме покани да дойда. А ми се струва невъзпитано да вляза сама. Може пък телевизорът да е пуснат твърде силно и да не ме чува. Или пък да е на горния етаж.
Натискам звънеца и зачаквам.
Но когато никой не идва да ми отвори, слагам ръка на топката и натискам. Тя поддава, завърта се надясно и вратата се открехва. Надзъртам в коридора с надеждата да чуя стъпки, да видя как някой идва да провери кой чука.
Но никой не идва.
— Ехо?
Пълна тишина.
Бутам вратата по-широко и се натъквам на странна сцена. Масичка с дълги крака — от онези, на които да си оставиш ключовете или ръкавиците — лежи преобърната, а на пода до нея — счупена ваза. Парчетата стъкло се търкалят редом до изсъхнала роза.
— Ехо?
Влизам вътре и оглеждам бъркотията.
Тая работа не изглежда добре. По-добре да си вървя. Знам, че трябва да си вървя, но по непонятни причини краката ми са като залепени за пода. Трябва да открия Зейн, да се уверя, че е добре.
— Зейн?
Изправям масата и се оглеждам. Широкото пространство отдясно явно е всекидневната.
Май дори различавам очертанията на телевизор в тъмното. Отляво е стълбището. Единствената светлина идва от дъното на дългия коридор, в началото на който съм попаднала.
Краката ми ме понасят към светлината. Озовавам се в малка кухничка в дъното на коридора. В ъгъла, налепен с магнитчета във формата на крави, стърчи малък хладилник в масленозелено. Кръглата дървена маса заема по-голямата част от пространството.
Всеки сантиметър от масата е покрит с документи. Сметки. Рекламни листовки. Разпознавам някои от училищните есета на Зейн. Най-отгоре лежи малък, съвсем обикновен настолен календар. Днешната дата е заградена с червен маркер.
27 октомври.
Рожденият ден на Мати.
Усещането за дежа вю е непреодолимо. Бялото листче, залепено на вратата ни в деня, в който Софи загина, на собствения си рожден ден. Датата бе оградена в червено. Точно това листче стисках, когато се плъзнах в убиеца.
Коленете ми удрят пода.
Листчето е дошло от тази къща.
От Зейн.
Майко мила.
Умът ми препуска и търси обяснение. Трябва да има някаква причина за този календар. Така де, вероятно сума ти хора ползват такива. Например господин Голдън. Най-обикновен настолен календар.
Но не всеки загражда датите в червено.
Опитвам се да си припомня миналата седмица.
Първият ден на Зейн в училище бе денят, в който загина Софи. Съвпадение?
Докато седяхме под скамейките, Зейн отхвърли теорията ми, че някой е убил Софи. Дали не се е страхувал, че ще разбера истината?
Червеното петно на килима ми. Той ли бе залял шкафчето на Мати с боя? Имал е достатъчно време, докато съм била в кабинета на Голдън. А боята не беше шега — беше заплаха.
