Мълчанието ми ме издава. Май в първия момент се е шегувал, но сега е напълно сериозен.
— Вмъквала си се, значи. Нали? Кога?
— Миналата седмица — казвам и ми става ужасно неудобно. И ужасно горещо.
— Миналата седмица? И какво видя?
Смъквам якето си. Не знам как да му кажа, че съм видяла майка му гола, че съм видяла как я къпе. Направо пламтя от смущение.
— Вий. Отговори ми!
— Видях къщата ти и чичо ти и майка ти. И знам, че се налага да помагаш на майка си за някои неща, например за къпането.
Ролинс пребледнява.
— Видяла си… как я къпя?
— Няма нищо, Ролинс. Знам какво е да се грижиш за някого.
— Спри! — прекъсва ме той. — Нищо не знаеш. Никога не се е налагало да къпеш сестра си или баща си. Изобщо нямаш представа какво е. Всеки ден. Да си отговорен за живота й всеки ден. Аз я храня. Аз я обличам. Няма кой друг да го свърши. Само аз.
Не знам какво да кажа.
— Съжалявам, Ролинс.
Той скрива глава в шепи.
— Не мога да повярвам, че си видяла как я къпя. Чувствам се… чувствам се напълно омърсен.
Посягам към ръката му.
— Ролинс…
Той се дръпва.
— Не. Остави ме на мира!
После става и тръгва към вратата. Гледам го и ме залива чувство на вина. Прав е. Отвратително е да нахлуеш така в нечие лично пространство. Не го направих нарочно, но точно така се получи. Хората имат право на своите тайни. И фактът, че не мога да контролирам плъзването, не е оправдание.
Сещам се как се чувствах, когато разбрах, че Скоч се е възползвал от тялото ми без мое разрешение. Направо ми прилошава при мисълта, че и Ролинс се чувства по същия начин. Гледам как се отдалечава с колата и се опитвам да измисля как да му се реванширам.
Взирам се през телескопа и се чудя как е възможно небето да изглежда както винаги, след като вселената очевидно се е обърнала с главата надолу.
— Вий — сестра ми ме вика от прага.
— Да?
Тя влиза в стаята и се отпуска в люлеещия се стол. Вдига колене до брадичката си и ме поглежда замислено.
— Ще се оправиш ли?
Поглеждам отново през прозореца, търся нещо. Първо намирам Поларис, свети ярко. Оттам намирам Малката мечка, бебето мечка. И до него, както винаги — Голямата мечка. Майката мечка.
— Аха — отговарям. — Ще се оправя. Просто ми трябва малко време.
— Искаш ли да поговорим за него?
— За кого? За Зейн ли? — Обръщам се към нея.
— Да, разкажи ми за него. — Тя навежда глава настрани, както правеше навремето, когато й четях приказки за лека нощ.
Покатервам се на леглото и се замислям.
Накрая все пак проговарям.
— Беше много смел. Толкова много болка бе преживял, но не се страхуваше. Макар да знаеше колко е крехък животът — а може би именно защото знаеше, — сграбчваше всеки миг и го изживяваше докрай.
Мати мълчи, явно асимилира казаното.
— Обичаше ли го?
Налага се да помисля малко. Когато Зейн ми каза, че започва да се влюбва в мен, се сковах от страх. Ужасно се страхувах да призная, че го обичам, дори на себе си, защото това би означавало, че не е изключено всичко да приключи и отново да ме боли.
И точно това и се случи. Когато разбрах кой е, че през цялото време е знаел какво прави майка му, че е бил готов да остави Мати да умре… ме заболя.
Заболя ме невероятно много.
Но това не променяше факта, че изпитвах чувства към него. Макар и за кратко.
— Да. Май го обичах.
Мати въздъхва.
Известно време мълчим.
— А какво стана с Ролинс?
Изтупвам възглавницата си и се облягам отново на нея.
— Скарахме се. За някаква глупост.
— Наясно си, че е влюбен в теб, нали?
Млъквам.
— Да — признавам накрая. — Наясно съм.
— Трябва да се сдобрите. Той е добро момче — гласът на Мати звучи нежно и ми напомня каква беше като дете. Мила. Добричка.
— Сигурно ще се оправим — казвам, но само за да я успокоя. Ролинс крие тайните си от толкова време. Имам предчувствието, че ще му трябва много време, за да ми прости, че съм ги разкрила.
— Хей! — казвам и се изправям на лакът. — Искаш ли да те науча да ползваш телескопа на мама?
— Става — отвръща тя и се ухилва.
Показвам й как да нагласи лещата. Тя се навежда и надниква в телескопа, присвила едното си око. Известно време я наблюдавам и отбелязвам колко прилича на татко, като се е съсредоточила така. Толкова много е пораснала през последната седмица. Изражението й е далеч по-зряло. По-възрастно. Решавам, че може би някой ден ще й кажа за плъзването. Не тази вечер, но скоро.
Когато сестра ми си тръгва, лягам на леглото и се зазяпвам в тавана. Замислям се върху думите й — че Ролинс е влюбен в мен. Не съм сигурна, че мога да му предложа кой знае какво точно сега. Но едно нещо е сигурно.
Не искам да го изгубя като приятел.
Извъртам се настрани, пъхам ръка в раницата и измъквам една тетрадка и химикалка. Обръщам на чиста страница. Известно време дъвча химикалката, докато чакам да ми дойдат подходящи думи. И когато най-после идват, направо ме заливат и се налага да ги гоня с химикалката, да бързам, за да ги запиша, преди да ми се изплъзнат.
