— И така, хората от екипа са разположени на летището. Вече са монтирали платформа с детектор на един хеликоптер и скоро ще излетят, за да претърсят района. Други две платформи с детектори са инсталирани в джипове, които ще тръгнат от срещуположните краища на летището и ще се срещнат в средата. Повечето тежки пътнически самолети са излетели, но след половин час ще затворят летището. Никой друг няма да замине. Ще евакуираме останалите цивилни лица. Командирът каза, че може да претърси пистите и сградите за шест часа. Ние разполагаме само с два. За това време можем да огледаме повърхностно района, да проверим дали има следи от радиоактивни елементи и да стесним кръга, ако гайгеровите броячи отчетат нещо.
Всички мълчаха.
— Как действа платформата с детектор? — попита Ледикър.
— Това е поверителна информация — отсече специалният агент на ФБР.
— Аз пък искам да знам какво ще правим с извършителя — каза Лу Фишър. — Ще го качим на самолета му, ще го заредим с гориво и ще го изпратим по живо по здраво, ако не можем да намерим бомбата, така ли? И после? Ще се молим на Бога да удържи на обещанието си? Ако питате мен, този план е съвсем немотивиран.
— А от тактическа гледна точка мирише на гнило — добави генерал Робърт Кларк. — Онзи тип няма да удържи на думата си. Той е долен престъпник. Ще замине и дори няма да се обърне.
— Той е издържал успешно теста с детектора на лъжата, когато полицаите са му задали този въпрос — отбеляза Роджър Сейнт Джон.
— Проявиш ли слабост към такъв тип, само ще го окуражиш — настоя генерал Кларк. — Трябва да го накараме да се чуди какво става, по дяволите. Време е за проверка на мъжеството. В такива случаи печели най-смелият.
— Градът е мой. Аз отговарям за него — заяви кметът, който бе излязъл от кабинета, за да се включи в спора. — Аз ще взема решението.
— Едва ли — възрази Парди.
Обсъждането продължи, докато бе прекъснато от обаждане на Съвета по националната отбрана от залата за извънредни ситуации във Вашингтон.
— Овладейте се, колеги. Престанете да се карате и пристъпете към действие — прогърмя нечий глас по големите високоговорители на телефона.
— Аз мисля да го пуснем. Да се доверим на детектора на лъжата. Няма да намерим бомбата за два часа — каза кметът. Не му пукаше за Уили. Ако летището се взривеше, с политическата му кариера беше свършено.
— В базата „Едуардс“ имам три изтребителя „Томкет“, готови да излетят — настоя генерал Кларк. — Ако качите онзи негодник на самолета и му позволите да излети, ще изкарам онези три птици и ще го очистя на моя отговорност. Не ми пука за въздушно пространство, нито за неутралните коридори. Ще му завра в задника ракета с топлинно насочване. Това е моето обещание.
— И кой ще поеме отговорността за това безумие? — попита Парди.
— Аз — отговори генералът. — Може да ме разжалват, ако това не им хареса. Трябва да престанем да глезим онези копелета.
— Хайде да се успокоим — предложи кметът. — Няма да го застреляме. Да започнем отначало и да подходим към нещата едно по едно.
Те бяха взели фенерчето и радиопредавателя от гумената лодка и Уилър даде на Таниша единия револвер „Смит и Уесън“ и задържа другия и пушката за акули. Бяха помолили Ал Катсукура да се върне на „Поток от пари“ и да съобщи координатите им на отдел „Тежки престъпления“. Помогнаха му да спусне гумената лодка в океана, после влязоха в подземния канал, газейки в тинята и дълбоката до глезените вода, докато светлината зад тях изчезна и започнаха да се движат слепешком в непрогледния мрак. Батерията на фенерчето беше слаба, затова Уилър го използваше само от време на време и осветяваше бетонната тръба, търсейки разклонения. Тунелът, изглежда, водеше към северната част на летището. Изведнъж каналът започна да вибрира и да се тресе. Двамата застинаха на местата си. Не виждаха нищо в мрака. Звукът постепенно заглъхна и вибрациите спряха.
— Самолет — каза Уилър. — Трябва да сме точно под пистата.
Таниша помисли, че има земетресение и двамата ще бъдат погребани живи.
— Нещата са свързани — продължи той. — Няма нищо случайно. Има твърде много активност на едно място.
— Започваш да говориш като ченге — отбеляза тя.
— Това комплимент ли е, или обида?
— Зависи от това дали ще излезем живи оттук.
На пистата над тях изрева още един самолет, който отново разтресе тунела. Двамата отново се вцепениха.
— По дяволите… Иска ми се да ги спрат — прошепна Таниша.
