Докато пътуваха към Китайския квартал, той си спомни легендата за Глупавия дракон. Съпругата на Глупавия дракон била много болна. Двамата живеели на дъното на океана. Жената рекла: „Трябва да изям сърцето на умна маймуна, за да оздравея“. „Но откъде да намеря такова сърце?“ — попитал Глупавия дракон. „Не знам — отговорила жена му, — но трябва да опиташ, иначе ще умра.“ Глупавия Дракон изплувал на брега, за да търси умна маймуна. Накрая намерил една, която седяла на най-високия клон на огромна върба. „Ще те заведа където искаш — рекъл Глупавия дракон. — Само се качи на гърба ми. Много по-лесно е да яздиш, отколкото да вървиш.“ „Но аз не искам да яздя — отговорила маймуната. — Мога да скачам от клон на клон.“ „Ще отидеш много по-далеч и по-бързо, ако се качиш на гърба ми“ — увещавал я Глупавия дракон. Умната маймуна го яхнала и той се потопил в океана. Очите и устата на маймуната се напълнили с вода и тя извикала: „Защо ме водиш в океана?“. „Защото жена ми е много болна и ако изяде сърце на умна маймуна, няма да умре.“ „О, това е ужасно — казала умната маймуна. — Жена ти ще умре, защото оставих сърцето си горе на дървото. Ако иска да го изяде, трябва да се върнем да го вземем.“ Глупавия дракон се обърнал и се изкатерил на земята. Умната маймуна скочила на дървото и бързо изтичала на безопасно място. „Какво правиш, малка приятелко? Трябва да се върнеш и да донесеш сърцето си, защото жена ми умира.“ „Ти трябва да си много глупав дракон“ — изсмяла се маймуната от най-високия клон на дървото.
Уили се бе държал като Глупавия дракон. Но сега бе дошло време да изиграе ролята на умната маймуна.
Двуетажната къща, която полагаше неимоверни усилия да прилича на викторианска, беше стара и порутена. Дървена веранда и кръгли ъглови кули биха допринесли за този ефект, но биха стояли само като причудливи добавки. Къщата се намираше на юг от Манчестър авеню, на Бронсън стрийт, в околностите на Лиймърт Парк в Южния централен район. Спряха на алеята за коли зад шевролет от 1963 година.
Червеният ягуар привличаше вниманието на всички по улиците.
— Паркирай на тревата в задния двор — каза Таниша. — След половин час ще ограбят колата, ако я оставиш отпред.
Минаха под оголен телефонен кабел, на който бяха окачени стари обувки за тенис. Таниша ги изгледа гневно и измърмори:
— По дяволите.
Зад къщата имаше мръсен малък двор. Уилър спря и изключи двигателя.
— Това е шевролетът на племенника ми Лафранс. Той продава наркотици и е голям проблем за семейството. Онези обувки за тенис показват на всеки, който минава оттук, че може да си купи дрога. Баба ми Надин е възрастна. Не може да се оправя с него. Мислех, че преди месец съм го изгонила завинаги.
Двамата се качиха на дървената веранда и Таниша намери ключ под празна, напукана саксия.
— Хитро скривалище — отбеляза Уилър.
— Ако в тази къща намериш нещо за крадене, това ще означава, че местните жители са ослепели.
Влязоха в тъмен коридор с тапицирани кресла и стари дървени мебели. Рапмузика тресеше прозорците в предната част на къщата. Тръгнаха към смеха и музиката и се озоваха в стая, където десет момчета и момичета пиеха алкохол и се кикотеха. В цигарения дим се долавяше силна миризма на марихуана.
— На какво прилича това, Лафранс, по дяволите? — попита Таниша.
Чернокожите младежи се обърнаха и я погледнаха така, сякаш беше космически пришелец.
— Полицайката — провлече високо мускулесто седемнайсетгодишно момче, после стана и се отдалечи от приятелите си.
Очите му бяха подпухнали от марихуаната и от бездействието. Таниша видя пликчетата с наркотик и парите на масичката за кафе зад него. Неколцина от младежите започнаха да събират пликчетата и парите и да ги тъпчат в кожените си якета или в джобовете на широките си панталони.
— Къде е Надин? — попита Таниша, гледайки гневно племенника си.
— Горе. Проснала се е на кревата както обикновено — отговори Лафранс, после наклони глава към приятелите си. — Това тук е нищо. Само се забавляваме.
— Още ли продаваш дрога, Лафранс? Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос, след като последния път беше в пандиза.
— Това е началният ми капитал — каза той и посочи парите на масата. — Спестяванията от работата ми.
Таниша знаеше, че той не работи. Лафранс се залюля, сякаш искаше да отстъпи назад от нея, но се страхуваше да не покаже слабост пред приятелите си.
— Коя е тази бяла мутра с теб? — попита той, за да смени темата на разговора.
— Един мой приятел.
— Какво ще му показваш тук на този гадняр?
Уилър разкопча златната верижка на часовника си „Ролекс“ и го пусна в левия си джоб.
— Това ти ли си, Брийзи? — попита Таниша, гледайки едно от момичетата, което едва ли имаше тринайсет години.
Брийзи беше доведена сестра на Лафранс. Седеше на канапето и пушеше цигара.
Таниша се вторачи гневно в племенника си.
— Искаш да направиш дори малката си сестра наркоманка, така ли? — Ядоса се и направи крачка към Лафранс, който отстъпи назад. — Трябва да те арестувам заради тази купчина кокаин и цигари с марихуана.
