Една дървена къща в гора, недалеч от Вашингтон, се използва за тайни цели. С модерната си охранителна система и скрити камери тя е мястото, където ФБР разпитва важни свидетели. Там трябва да даде показания и млада жена, работеща за един от най-влиятелните политически мъже в САЩ. Доскоро Фейт Локхарт е била неговата дясна ръка. Тя знае твърде много за корупцията във висшите етажи на властта. И би могла да разкаже всичко.Фейт е безценен свидетел. Ето защо някои от най-могъщите хора в света са я взели на прицел. Тя трябва да умре. Но когато един частен детектив се озовава пред къщата в гората, заплануваното убийство се осуетява. Сега Фейт трябва да бяга от смъртта, като разчита само на един мъж.
На моя приятел Арън Прийст
Група мрачни мъже седяха дълбоко под земята в обширна зала, до която се стигаше с един-единствен скоростен асансьор. Залата бе построена тайно в началото на шейсетте години при реконструкцията на частната сграда над нея. Разбира се, според първоначалните планове този „супербункер“ трябваше да послужи като противоатомно убежище. Не беше предназначен за висшите ръководители на американското правителство, а за онези, чието ниво на относителна „незначителност“ не гарантираше шанс да се измъкнат навреме, но все пак властта им осигуряваше защита, за каквато обикновеният гражданин не смееше и да мечтае. В политиката трябва да има ред дори и при пълното унищожение.
Бункерът бе изграден по време, когато хората вярваха, че могат да оцелеят дори и след пряко ядрено попадение, стига да се заровят дълбоко в стоманен пашкул. След като апокалипсисът унищожеше останалата част от страната, ръководителите щяха да изпълзят от руините, където вече нямаше да има нищо за ръководене, ако не се броят изпаренията.
Някогашната частна сграда беше срутена много отдавна, но подземната зала си оставаше непокътната под пустеещия от години терен. Забравена буквално от всички, днес тя се използваше като място за срещи на няколко души от най-голямата разузнавателна служба в страната. Имаше известен риск, тъй като срещите нямаха нищо общо с официалните задължения на тези хора. Въпросите, които обсъждаха помежду си, бяха незаконни, а тази вечер направо престъпни. Затова се налагаха допълнителни предпазни мерки.
Свръхдебелите стоманени стени бяха покрити допълнително с медно фолио. Съчетана с тоновете пръст отгоре, тази мярка осигуряваше защита от дебнещите в космоса и другаде електронни уши. Идването тук не допадаше на присъстващите. Беше свързано с неудобства и по ирония на съдбата изглеждаше прекалено джеймсбондовско дори за техните вкусове. На практика обаче около земята вече кръжеше такова гъмжило от свръхмодерни разузнавателни средства, че нито един разговор не бе защитен. За да избяга от враговете си, човек трябваше да се зарови дълбоко и ако изобщо съществуваше място, където тия хора да се срещат с известна увереност, че беседата им няма да бъде подслушана дори от най-мощната апаратура, то бе именно тук.
Застаряващите мъже на това съвещание бяха бели без изключение и почти всички наближаваха задължителното пенсиониране на шейсетгодишна възраст. Облечени с дискретна изисканост, те можеха да минат за лекари, адвокати или банкери. При случайна среща човек би ги забравил само след няколко часа. Тази анонимност бе грижливо търсена. В техния свят подобни дреболии бяха въпрос на живот и смърт, понякога твърде жестока смърт.
Като цяло заговорниците владееха хиляди тайни, които никога нямаше да станат достояние на широката общественост, защото тя би ги осъдила най-сурово. Но Америка често се нуждаеше от резултати — икономически, политически, обществени и тъй нататък, — които можеха да се постигнат само ако една или друга част от света бъде смазана на кървава каша. Задачата на тези мъже бе да измислят как това да стане тайно — така, че да не пострада репутацията на Съединените щати и същевременно страната да бъде защитена от изстъпленията на международни терористи и други чужденци, недоволни от американската демонстрация на сила.
Тази вечер целта на събирането бе да подготвят убийството на Фейт Локхарт. Официално ЦРУ нямаше право на подобна дейност — политическите убийства отдавна бяха забранени с изрична президентска заповед. Но в момента тези мъже не представляваха Управлението, макар да работеха за него. Заседанието бе само тяхно и почти нямаше колебание, че жената трябва да умре час по-скоро; актът имаше огромно значение за благоденствието на държавата. Всички тук знаеха това, макар че американският президент дори не подозираше. Ставаше дума обаче за още един живот и тъкмо по тази причина споровете се изостриха, а групата заприлича на комитет от сенатори, спорещи на Капитолийския хълм за разпределяне на милиони долари.
— И тъй, ти твърдиш — заяви един от побелелите мъже, размахвайки костелив пръст из облаците тютюнев дим, — че заедно с Локхарт трябва да убием и федерален агент. — Той смаяно поклати глава. — Защо да убиваме свой човек? Това неминуемо ще ни тласне към катастрофа.
Мъжът, седнал начело на масата, кимна замислено. Робърт Торнхил бе най-изтъкнатият боец на ЦРУ от времето на Студената война, човек с уникална позиция в Управлението. Имаше непоклатима репутация и ненадминат брой професионални победи. Като ЗДО, тоест заместник-директор по операциите, той олицетворяваше сигурността и свободата на действие в ЦРУ. Отговаряше за преките операции по събиране на секретни разузнавателни сведения от чужбина. Оперативният отдел на ЦРУ носеше неофициалното прозвище „магазинче за шпиони“, а отговарящият за него заместник-директор се пазеше в пълна тайна. Идеален пост за осъществяване на важни начинания.
