— И аз ви разбирам, но не се сърдете на Ириарте, знаете колко убедителни са хората от Вътрешния отдел, когато си наумят, че са надушили плячка. Много е притеснен — каза Монтес и го посочи с брадичка. — Всички сме така — добави, гледайки Сабалса, който бе седнал до неколцина приятели на Йонан и слушаше мълчаливо, с недокосната чаша в ръка тъжния им разказ за нещо очевидно много забавно.
— Амая — повика я майката на Йонан. До нея бе застанал млад мъж, в когото тя тутакси разпозна младежа от снимката на корабната палуба, която Йонан държеше на челно място в дневната си. — Искам да ви запозная с Марк, приятеля на Йонан.
Амая му подаде ръка и като погледна лицето му, видя всички признаци на дълбокото страдание. Очите говореха, че скоро е плакал, но в начина, по който стисна ръката ѝ, след като се раздели с майката и я отведе настрани, нямаше и капчица слабост.
— Марк — заговори тя. — Аз не знаех, ужасно ме е срам от това, но нямах представа, че двамата сте заедно.
Той взе две пълни чаши и ѝ подаде едната.
— Не се измъчвайте, той си беше такъв, много сдържан за личните си неща. Затова пък за вас често ми говореше.
Амая се усмихна.
— Ще дойдете ли с мен навън? — попита го тя и се запъти към терасата.
Наметна палтото си и излезе на снега, който вече не беше така сух и се разми под краката ѝ. Двамата се приближиха до парапета и в продължение на минута просто съзерцаваха светлините на града и мълчаливо пиеха.
— Запознахме се в Барселона преди година. Знаете ли, другия месец се канех да дойда да живея тук. Щяхме да се съберем много по-рано, но той категорично отказваше да се раздели с работата си и успя да ме убеди аз да го направя. Поисках да ме преместят, за щастие, фирмата ми има тук филиал… А сега — Марк отчаяно разтвори ръце — аз съм вече тук, а него го няма.
Амая усети в себе си нарастващ гняв, този тип гняв, който те кара да тичаш, да крещиш и да даваш обещания, които може би няма да успееш да изпълниш.
— Аз ще го пипна, да знаеш, ще хвана виновника, заклевам ти се.
Марк стисна очите и устата си, за да удържи сълзите.
— И какво от това? Това няма да ми го върне.
— Да — каза тя, — няма да ни го върне.
Абсолютната убеденост в думите ѝ я задави с тежестта на истината, която отказваше да приеме. От очите ѝ потекоха едри, кръгли сълзи, които знаеше, че не може да спре; въпреки това опита, но успя само да простене заедно с плача, който бликна от стомаха ѝ и разтресе цялото ѝ тяло. Марк я прегърна, хлипайки по онзи изпепеляващ и безутешен начин, който те изпразва отвътре, сякаш те обръща наопаки и излага на показ всичките ти нерви, запазен за хората, които плачат заедно с теб, защото изпитват същата болка. Двамата постояха така, долепени един до друг, забравили всички бариери на приличието, плачейки и подкрепяйки се взаимно, обединени от чувството, способно да сродява или да отдалечава хората както никое друго.
— Сигурно приличаме на двама пияни моряци — каза Марк след малко.
Амая се засмя, прекара ръка през лицето си и се отдръпна от него, забелязвайки, че все още са с чашите в ръце. Вдигнаха ги за мълчалив тост и отпиха.
Марк отново зарея поглед към светлините на града.
— Разпознавате ли това усещане за осъзнаване, когато нещо се случи, че докато си го изживявал, не си си давал сметка колко важно е ставащото около теб, а когато вече е отминало, изведнъж те осенява просветлението и започваш да се чувстваш като идиот? Сякаш си крачил през света, без да забелязваш нищо, сякаш си открил, че несъзнателно си прекосил минно поле, танцувайки като глупак.
Амая кимна с разбиране.
— Той го знаеше.
— Какво е знаел? — попита тя.
— Че е в опасност, не знам дали това е точната дума, дали подозираше, или съзнаваше напълно опасността.
— Спомена ли ви нещо? — заинтересува се още повече тя.
— Конкретно не, но както ви казах, някои от действията и от думите му, на които не обърнах внимание, сега добиват смисъл. Не съм убеден, че се е чувствал заплашен до такава степен, не ми се вярва, тогава вече щях да забележа. Освен това от колегите му разбрах, че дори не е взел пистолета си, преди да отвори вратата, значи, не е смятал опасността за неминуема. Но явно е предчувствал, че може нещо да се случи, защото остави съобщение за вас.
— За мен? — смая се Амая.
— Е, не става дума за обикновено съобщение, но преди петнайсетина дни ми каза, че подготвя нещо за вас и че ако не успее сам да ви го предаде, възлага тази задача на мен.
Амая остана без дъх.
— Боже господи! Какво ви даде?
Марк поклати отрицателно глава.
— Не ми е давал нищо; точно това имах предвид, неща, които тогава ми изглеждаха лишени от смисъл, сега изведнъж добиват значение. Той каза, че трябвало да ви спомена една дума.
— Една дума? — повтори разочаровано Амая.
— Да, каза, че вие ще знаете как да я използвате.
— Коя дума?
— „Дар“
— „Дар“ и нищо повече?
— „Дар“ и личния му номер. Нищо повече.
— Сигурен ли сте? Опитайте да си спомните в какъв контекст ви го каза, за какво говорехте. Може би преди това ви е разказвал нещо.
