— Моля, но в замяна на това разказвайте — отговори той.
— Вчера близките на Йонан ме помолиха да отида в апартамента му. Докато чаках хората от фирмата за травматични почиствания, открих миниатюрно парченце плат и дадох мостра от него на докторката рускиня, която обикновено ни прави паралелните анализи в Аинса. По пътя за къщи някой я избутал от шосето и преровил цялата кола; жива е, слава богу, ще се оправи. Преди малко обаче се отбих в жилището ми в Памплона и забелязах, че някой е влизал. Липсва една празна флашка. Затова ви помолих да наблюдавате къщата на леля ми, в случай че същият човек дойде да рови и тук.
— Разбирам — каза замислено Монтес. — Казвате, че сте открили плата в апартамента на Йонан.
Амая кимна за потвърждение.
— И естествено, сте занесли мостра на нашия приятел, инспектор Клемос.
— Отидох до управлението в Белосо, но Клемос вече е приключил случая: източни мафии и наркотрафик. Казах му, че няма нито едно доказателство, но той отговори, че скоро щели да се появят.
— Не му ли оставихте мострата?
Тя поклати глава.
— Само част от нея.
— Голямо говедо е този човек, мамка му! — възкликна Монтес.
— Фермин, дръжте се прилично.
— Успели ли са да вземат мострата на докторката?
— Не, тя е предвидлива жена, изпратила я по диейчел.
— Това парченце явно е важно за някого, само не разбирам защо някой ще влиза в дома ви да търси мострата, а накрая отнася една флашка.
Амая въздъхна.
— Йонан ми е изпратил съобщение.
— Кога?
— Честно казано, не знам, получих го на другия ден след погребението, но нали ги знаете компютърджиите. Сабалса ми каза, че било програмирано.
— Да, той ми обясни, освен това смята, че Йонан ви е изпратил още нещо.
Амая се изненада.
— Така ли ви каза?
— Не знам защо се учудвате, той споделя с мен всичко, приятели сме. Много пъти съм ви казвал, че е свестен човек. Няма значение, сигурно сте си изкарали акъла, като сте видели съобщение от Ечайде няколко часа след погребението му. Голяма работа беше това момче! — ухили се Монтес. — Ако го беше пратил на мен, със сигурност щях да се гътна!
Двамата се разсмяха.
— Лошото е, че това никак няма да се понрави на Ириарте — обяви Монтес.
— И аз така мисля, затова няма да му казваме нищо.
— По дяволите, шефке, нищо няма да казваме, то се знае, много правилно според мен. В крайна сметка, ако мъртвец ти прати писмо от оня свят, имаш пълното право да не го споделяш. Това е вид последна воля или нещо от този род. А за Сабалса не се притеснявайте, той няма да каже и думица. Що се отнася до човека, чието име ни дадохте, не успяхме да открием никой, който да се казва Шабиер Табесе, Хавиер Табесе или някакъв близък вариант.
— Съобразихте ли се с възрастта?
— Да, около седемдесет и пет годишен, макар че, естествено, може вече да е отишъл при Дядо Господ; с една дума засега сме с празни ръце, но утре продължаваме издирването. Виж, за децата от Гипускоа, починали внезапно в люлката си, имаме новини: открихме четири случая на починали момиченца по поречието на Бидасоа, в Ондарибия. Още не сме събрали окончателно данните за родителите, но отсега мога да ви кажа, че всичките са доста заможни: предприемачи, банкери, лекари. На всички бебета е била направена аутопсия в Института по съдебна медицина в Сан Себастиян и официалната причина за смъртта при всички случаи е синдром на внезапна детска смърт. Вие ще кажете накъде да продължим. Гипускоа не е в нашата юрисдикция, така че, ако не убедите съдията да подаде молба до някой негов колега в Ирун, ми се вижда трудно.
— Рано е за това. Обобщете сведенията и ще видим. А! И не забравяйте да изключите кръстените момиченца.
— Тук вече ще зациклим, този вид информация не се вписва в смъртните актове и ще трябва да звъним от енория на енория — каза Монтес с отегчение.
Амая слезе от колата и му пожела лека нощ.
— О, щях да забравя! От „Сент Колет“ разрешиха най-сетне посещение на Йоланда Беруета, утре в десет сутринта.
Йоланда Беруета не беше в стаята си. Амая излезе пред вратата да провери дали не е сбъркала номера, който ѝ бяха казали. После тръгна към регистратурата на първия етаж и точно тогава я видя да се задава по коридора, съпровождана от медицинска сестра. Видът ѝ я изненада. Йоланда вървеше самостоятелно, придружителката ѝ само предпазливо я подкрепяше за ръката и кръста. На лицето ѝ червенееха няколко немного дълбоки рани, а лявото ѝ око беше закрито с лепенка, която продължаваше към ухото от същата страна. Най-зле, несъмнено, изглеждаше ръката ѝ — бинтована от горе до долу и завързана за врата, гротескна по размери, видимо подута над лакътя, който късият ръкав на нощницата не покриваше изцяло, с изпъната от отока кожа.
— Извинете за недоразумението. Бяхме я свалили на друг етаж за превръзките — каза сестрата.
Йоланда отказа да легне и сестрата ѝ помогна да се настани в едно кресло.
Когато останаха сами, Амая заговори.
— Йоланда, искам да ви кажа, че много съжалявам за случилото се, наистина съжалявам.
— Вината не беше ваша.
