— Флора, според нас той е избирал момичета, които са били в преходния период между детството и пубертета, но на случаен принцип. Карла слязла от колата на приятеля си в планината, Аиноа изпуснала автобуса, Ан водела двойствен живот, изпълнен с тайни и контакти, които криела от родителите си. Всички те просто са се оказали сами на грешното място в грешния момент. — Сестра ѝ поклати отрицателно глава, усмихвайки се горчиво. — Какво искаш да кажеш, Флора?
— За бога, нали уж ти си експертът? — отвърна тя, проявявайки отново обичайната си нетърпимост. — Какво е правел с телата?
Амая я погледна, недоумявайки накъде бие.
— Разрязвал дрехите им, обръсвал срамните им части, свалял обувките им с високи токчета, изтривал грима им и ги оставял… — Амая се замисли и погледна сестра си с нови очи, докато преповтаряше мислено. Връщал ги е към детството, като заличавал признаците на зрялост от телата им. Обръщал дланите им като за дарение и ги полагал на брега на река Бастан. Нещо като дар в чест на миналото, на непорочността. Ритуалният характер на престъпленията биеше на очи още от самото начало. Дори ги бе убивал, изпивайки дъха им. Тази мисъл я накара да потръпне. — Какво искаш да кажеш, Флора? Бъди по-ясна.
— Че ги е предавал, поднасял ги е в жертва — отговори сестра ѝ, вече напълно възвърнала самообладанието си.
— Но… но откъде Виктор е можел да знае? Ти ли му каза?
Флора направи гримаса, която бегло наподобяваше усмивка.
— Аз? По-скоро бих умряла, преди да отворя дума за това, особено пред него.
— Как е разбрал, откъде е научил, че Ан е твоя дъщеря?
— Вече ти казах, че
— Тя му е казала — заключи Амая. — Тя е казала на Виктор, че това момиче е твоя дъщеря. Защо според теб го е направила? За да навреди на брака ти?
— Не, ние вече бяхме разделени.
— Тогава защо?
— Може би за да доведе докрай онова, което е смятала, че е призвана да извърши, така както се опита да убие Ибай в нощта, когато избяга, така както цял живот се стремеше да погуби теб, за да довърши онова, което бе започнала с нашата сестра.
— Мислиш ли, че Виктор е подбирал жертвите си, понеже са били нещо като неосъществени жертвоприношения, нещо недовършено докрай?
— Нямам представа защо е избрал другите, но дъщеря ми уби, защото аз не я бях дала… Аз не я поднесох и той го направи вместо мен по нейно нареждане. — Амая гледаше сестра си изумено. — Защо ме гледаш така?
— Флора, сега виждам, че през по-голямата част от живота си ти си ненавиждала нашата майка дори повече от мен.
Флора стана, взе двете празни чаши, занесе ги в кухнята и започна да ги мие. Амая я последва.
— Защо оставяш орехи на гроба на Ан?
— Ти не би го разбрала.
— Опитай.
— Ан не беше момиче като всички останали, тя беше изключителна в много отношения и го съзнаваше. Умееше да властва над другите по начин, който не бих могла да ти обясня.
Амая се замисли за това, как Ан бе съблазнила Фреди, как бе мамила родителите си с двойствения си живот, каква стратегия бе измислила, за да се отърве от мобилния телефон, на който Фреди ѝ се беше обаждал и който ги бе хвърлил в шах по време на разследването, спомни си и думите на сестрата на нейната осиновителка: „Тя е вещица“.
— Ан ми разказа за орехите, обясни ми, че те символизирали женската власт, упражнявана от жителките на Бастан в продължение на векове, че тази власт можела да се съсредоточи под формата на желание в дребното орехче и че тя самата знаела как да я използва… Най-обикновени юношески фантазии, нали разбираш, на всички им се ще да се чувстват специални, Амая, но тя вярваше в това, а когато бях с нея, и аз го вярвах. Казваше, че тази енергия не свършвала със смъртта, и ми е приятно да си мисля, че по някакъв начин енергията на Ан се концентрира в тези плодове. Сега те са единственото нещо, което ме свързва с нея, единственото, което мога да занеса, та волята ѝ да продължи да живее вътре в тях.
— И това, което може би е криела в душата си, ти се струва толкова ужасно, че не смееш дори да докоснеш орех?
Флора не отговори.
Амая въздъхна, загледана в сестра си. Много я биваше. Беше проявила откровеност, каквато вероятно не бе показвала никога през живота си, но със сигурност не се бе посвенила да вмъкне и една-две лъжи. Въпрос на умение бе да ги разпознае.
— А каква е тази пантомима около пекарната, която изиграхте у леля?
— Не е никаква пантомима. Всичко е така, както ти го казахме. Това не значи, че с Рос вече сме преодолели напълно разногласията си, но се опитваме.
Амая я погледна със съмнение. Рос и Флора не бяха имали съгласие за нищо през целия си живот и никак не ѝ се вярваше, че са го постигнали така изведнъж точно когато най-силно дрънкаха шпаги. Не можеше да го докаже, но нямаше да спре да пита.
