— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?
— Хайде стига, Ириарте…!
— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и само мир да има?
Монтес смекчи малко тона, за да отговори.
— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да подеме други линии на разследването.
— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?
Монтес си замълча.
— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?
Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:
— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…
— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си, виждате ли за какво говоря?
— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори не и това…
Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После изпръхтя и каза:
— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес, Мадрид. Не знам какво значение може да има това.
— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден, когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе първо неговата — обади се Сабалса.
Един униформен полицай се показа на вратата.
— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук… Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.
Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се тревожи.
Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи аварийното осветление в сградата.
— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.
Ириарте затвори телефона.
— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към вратата.
Монтес и Сабалса го последваха.
Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.
— Йоланда — извика.
Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата, залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила между дъските и стената и бе запънала вратата.
— Дръпни се оттам, Йоланда.
— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.
Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.
Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.
— Йоланда! — кресна.
Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.
— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.
Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.
— Мислех, че ще те нападне — отговори той.
— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.
Маркина намръщено отрече с глава.
— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.
Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.
— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.
Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.
— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.
Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.
— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.
Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.
