Дар за бурята полностью

Черна светлина. „Това е черна къща“, прозвучаха в съзнанието ѝ думите на Елена Очоа. Приближи до вратата, застана пред обектива на камерата и натисна звънеца. Изчака няколко минути, преди да позвъни отново, опита дори трети път, преди да се откаже. Тъкмо си тръгваше, когато съвсем ясно чу леко изпращяване от интерфона, въпреки че лампичката, която показва, че слушалката е вдигната, не бе светнала. Изпита чувството, че някой я наблюдава, и това предизвика у нея не толкова тревога, колкото силно раздразнение. Върна се покрай зида до колата, отбеляза отбивката от пътя и изкачи хълма, за да види пак, откъм завоя, формата на къщата. Тя трябваше да е; както Елена пишеше, малко вероятно беше друг имот в района да е обграден от такава поляна, въпреки че на пръв поглед въобще не съвпадаше с нейното описание. Бяха минали трийсет години, може би някой бе купил терена и бе вдигнал нова къща върху старите основи, а при подобно голямо преустройство не беше изключено собственикът да е поръчал и сериозно подравняване на терена, така че току-виж се окажеше друга къща, а не търсената от нея. Амая измина отново разстоянието с двайсет километра в час, внимавайки за всяка подробност; на около километър по-нататък наклонът на терена и още един безпогрешен знак — две идеални копи сено, ѝ подсказаха наличието на друг имот. Името на чифлика бе издълбано върху дървена табелка: „Лау Айсета“ („Четири вятъра“). Зави натам и след няколко метра спря пред каменно разпятие с внушителни размери, изправено като страж на пътя. Не се изненада: пред входа на много къщи и чифлици в Бастан се поставяха подобни защити, едни с човешки ръст, други дори по-високи. В Арискун ги има пред вратата на почти всяка къща, обор или кокошарник заедно с егускилоре[15], които пазят входа на чифлика. Направи ѝ впечатление, че в този имот можеше да се влезе не през един, а през цели шест входа. Преброи ги, докато караше към главния портал, охраняван от четири кучета, които тичаха покрай колата, без да лаят. Веднага разбра защо. На една от вратите на партера се бе подала стопанката на дома и наблюдаваше движенията ѝ недружелюбно.

— Добър ден, какво обичате? — попита тя на испански.

— Егун он, андреа — отвърна Амая на баски и веднага забеляза как изражението на жената, разпознала бастанския акцент, омекна. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се, загубихте ли се? Къде искате да отидете?

— Всъщност търся една къща, но нещо леко се обърках. Според адреса би могло да бъде съседният имот надолу по пътя, макар че указанията, които ми дадоха, не съвпадат. Всъщност търся стара къща, а тази е доста нова, така че явно греша.

Лицето на жената се изопна, докато я слушаше.

— Не знам нищо за никаква къща, вървете си — сопна се тя.

Амая се изненада от промяната в поведението на жената, която преди секунди бе изразила готовност да ѝ помогне, а сега, само при споменаването на къщата, искаше да я изгони от там като куче. Когато търсеше информация, винаги избягваше да се представя веднага като полицай; някои хора, макар да нямаха нищо за криене, заставаха нащрек в присъствието на пагона. В случая обаче видя, че няма друг изход, така че бръкна във вътрешния джоб на якето си и ѝ показа значката си.

Ефектът беше моментален: жената се отпусна, закима одобрително и попита:

— Да не би да разследвате тези хора?

Амая се замисли. Разследваше ли тези хора? Да, по дяволите, ако имаха нещо общо с майка ѝ, щеше да ги разследва, щеше да ги гони и до ада дори, ако се наложеше.

— Да — отвърна.

— Ще пийнете ли едно кафе? — покани я жената и ѝ направи път да влезе в кухнята. — Обичам го прясно сварено — обясни, докато пускаше малката италианска кафеварка за две чаши.

После постави пред Амая поднос с чаени бисквити и я остави сама в кухнята, докато иде до горния етаж. Върна се бързо със стара ламаринена кутия от разтворимо какао в ръце, която постави върху масата. Наля кафето, отвори кутията, пълна със снимки, порови в тях и измъкна една.

— Тази снимка е сигурно на петдесет години. От времето, когато родителите ми иззидаха отново комина на къщата, съборен от мълния при една буря. Направена е от покрива и в дъното се вижда къщата, за която ме питате… Тя, разбира се, тогава изглеждаше другояче, не както сега, но е същата, уверявам ви.

Амая пое снимката, която жената ѝ подаваше. На преден план мъж в работни дрехи и цапела[16] позираше на покрива до огромен комин; точно зад него се виждаше стара къща със стени, които можеха да бъдат с бисквитен цвят, и тъмен покрив, в средата на равна поляна, точно както я бе описала Елена Очоа.

— Може би това е къщата, която търся.

Жената кимна утвърдително.

— Сигурна съм, че е тя.

— А защо сте толкова сигурна?