"Даровита" е дебютният роман на Кристин Кашор, който вече е преведен на над 30 езика. Книгата е сред най-добрите заглавия за 2008 г., номинирана и наградена с множество награди. Катса живее в свят, в който хората, родени със свръхчовешки качества — Даровитите — предизвикват страх и са експлоатирани от владетелите си. А Дарбата на Катса всява ужас дори в собственото й сърце. Тя е способна да убие човек с голи ръце още от 8-годишна. Съдбата й се управлява от нейния чичо Ранда, крал на Мидлънс, и от Катса се очаква да изпълнява поръчките му — да наказва и измъчва тези, които са го предизвикали. Когато среща принц По, Даровит боец, Катса дори не предполага как ще се преобърне животът й. Не е предполагала, че ще разбере истината за Дарбата си, истината за себе си. Или ужасната тайна, скрита далеч — тайна, която може да погуби света им само с думи… В този разказ, изпълнен с графично насилие и тиха скръб, нежна страст и варварска доброта, достоверен героизъм и мрачна красота, пораженията не са окончателни, но победите се заплащат скъпо. Даровит във всяко отношение.
На мама,
Неда Превитера Кашор,
с природна Дарба да готви кюфтенца,
и на татко,
Дж. Майкъл Кашор,
с природна Дарба да си губи (и да си намира) очилата.
Дебютните романи винаги са съвместно усилие.
С цялото си сърце искам да благодаря на сестра си Катрин (и на момчетата), моята първа читателка (читатели); на ненадминатата си редакторка Кати Досън; на агента ми Фей Бендър, която е рок звезда; на Лайза Кечъм, която ме научи да мисля като писател; на Сюзън Блум, Кати Мърсиър, Кели Хагър, Джаки Хорп, Лиса Ан-Клоу и всички други от невероятния Център за изучаване на детска литература в Симънс Колидж, които промениха живота ми. Благодаря на сестра си Дак, на Дана Закари, Дебора Каплан, Джоан Ленард, на мама и на Ребека Рабиновиц — най-безстрашните ми читатели; на Даниъл Върбак, който ме подкрепяше безрезервно; на чичо ми доктор Уолтър Уилинганц, който отговаряше търпеливо на глупавите ми въпроси за медицината; на чичовците ми Алфио, Салваторе и Михаел Превитера, които отговаряха на още по-глупави въпроси за лъкове и стрели по време на Коледното празненство на семейство Превитера. Накрая, но далеч не на последно място, благодаря на родителите си за всичко.
В подземията цареше непрогледен мрак, но Катса имаше мислена карта, а засега тя се оказваше вярна като повечето карти на Ол. Катса прокарваше ръка по студените стени и броеше вратите и коридорите, през които минаваше. Свиваше, когато трябваше да свие, и най-сетне спря на площадка, от която стълбище отвеждаше надолу. Сниши се и опипа каменно стъпало, влажно и хлъзгаво от плесента, и още едно под него. Беше стигнала до стълбището на Ол. Надяваше се, когато с Гидън я последват с факлите си, да забележат лепкавия мъх и да стъпват внимателно, а не да събудят и мъртъвците, стоварвайки се надолу по стъпалата.
Катса заслиза бавно. Един ляв завой и два десни. Навлезе в коридор, където факла в ниша на стената багреше мрака в оранжево, и дочу гласове, факлата бележеше началото на друг коридор. Според Ол неколцина стражи — от двамина до десетима — пазеха килия в дъното на тунела.
Тези стражи бяха мисията на Катса. Заради тях бе тръгнала първа.
Тя пропълзя към светлината и смеха. Редно беше да спре, да се ослуша и да прецени колцина са, но нямаше време. Спусна качулката ниско над челото си и свърна по коридора.
Едва не се препъна в първите си четири жертви: седяха на пода, облегнали гърбове о стената, с изпружени крака, сред пелена от остра миризма от питието, което бяха донесли, за да убиват времето. Зарита и заудря слепоочия и вратове и четиримата се проснаха в несвяст на пода, преди дори в очите им да се изпише почуда.
Оставаше само още един страж, седнал пред решетките на килията в дъното на коридора. Той скочи на крака и измъкна сабята си от канията. Катса тръгна към него, сигурна, че факлата зад гърба й скрива лицето и особено очите й от погледа му. Прецени колко е едър, как се движи, колко стабилна е ръката, насочила сабята към нея.
— Спри! Знам какво си. — Гласът му не трепна. Беше смел. Сабята му изсвистя предупредително във въздуха. — Не ме е страх от теб.
Спусна се към нея. Тя се приведе под острието му, извъртя се и вдигна крак. Ритна го по слепоочието и той падна на земята.
Катса го прескочи и се втурна към решетките. Присви очи и се втренчи в мрака на килията. Неясен силует седеше сгушен до стената в дъното, човек, прекадено изтощен или прекадено измръзнал, за да обърне внимание на схватката отвън. Ръцете му обвиваха краката, а главата му бе сведена между коленете. Трепереше; чуваше го как диша. Тя се премести и светлината озари превитата му фигура. Косата му беше бяла и късо подстригана. Различи сиянието на златото върху ухото му. Картите на Олим бяха послужили добре, защото този мъж беше лиенид, Лиенидът, когото търсеха.
Тя дръпна вратата. Беше заключена. Е, не се изненада, а и ключалката не беше неин проблем. Изсвири веднъж, тихо, като сова. Обърна смелия страж по гръб и пусна едно хапче в устата му. Хукна по коридора, подреди четиримата клетници по гръб един до друг и пъхна хапчета в устите им. Точно когато започна да се пита дали Ол и Гидън не са се изгубили в подземието, те се появиха иззад ъгъла и се прокраднаха край нея.
— Четвърт час, не повече — предупреди ги.
— Четвърт час, милейди — избоботи Ол. — Пази се.
Тръгнаха към килията и факлите им съживиха стените.
Лиенидът простена и се сгуши по-плътно. Катса зърна разкъсаните му, лекьосани дрехи. Чу връзката ключове на Гидън да подрънква. Прииска й се да почака да види дали ще отворят вратата, но бързаше за другаде. Пъхна кутийката с хапчетата в ръкава си и затича.
