— Лена, ако напуснеш… нещата няма да са като при мен. Искам да го разбереш. Няма да можеш да се връщаш тук. Никога. Номерът ти ще бъде регистриран като невалиден. Всички ще знаят, че си враг. Всички ще те търсят. И ако някой те намери… ако те хванат… — той не довършва, но аз знам за какво мисли.
— Не ми пука — изстрелвам бързо. Вече не мога да се контролирам. — Не помниш ли, че ти ми го предложи? Сега какво става? Когато съм готова да тръгна, ти се дърпаш.
— Просто се опитвам да…
Отново го прекъсвам, трепереща от гняв, от желание да късам, да хвърлям и удрям.
— И ти си като другите. Дори си по-лош от тях. Приказваш, приказваш, нямаш равен в приказките. Но когато дойде време за действие, когато дойде моментът да ми помогнеш…
— Нали това се опитвам? — повишава тон Алекс. — Но не е лесна работа, Лена. Това е сериозен избор, а в момента ти си ядосана, не знаеш какво говориш.
Той също е ядосан. Гласът му е остър и сърдит, обиден дори, но не мога да направя нищо. Искам да руша, руша, руша. Искам да унищожа всичко — него, себе си, нас, целия град, целия свят.
— Не се отнасяй с мен като с дете! — зъбя се срещу него.
— Тогава спри да се държиш като такова! — избухва той, но веднага съжалява. Обръща се настрани, поема дълбоко въздух и започва да говори по-кротко: — Съжалявам, Лена, много съжалявам. Знам, че си… след всичко, което се случи днес… само мога да предполагам как се чувстваш.
Но вече е късно. Сълзите замъгляват погледа ми. Обръщам му гръб и отново забивам нокът в стената. Едно малко парченце от тухлата се отронва и пада на земята. Това връща мислите ми към мама, към онези страшни каменни стени, и сълзите тръгват надолу.
— Ако мислеше за мен, щеше да ме отведеш оттук. Ако ти пука поне малко, щеше да тръгнеш още сега.
— Пука ми, разбира се — казва той.
— Не е вярно! — Разбирам, че се държа като дете, но не мога да спра. — На нея също не й е пукало. Изобщо.
— Това не е вярно.
— Защо тогава не дойде да ме вземе? — продължавам да стоя с гръб към него, притискам длан в стената, притискам, притискам, сякаш искам да я бутна. — Къде е сега? Защо не дойде поне да ме види?
— Знаеш защо — казва той вече по-уверено. — Знаеш много добре какво ще се случи, ако я хванат отново, и то при теб. Това означава смърт и за двете.
Разбирам, че е прав, но от това не ми става по-добре. Продължавам да упорствам, не мога да спра.
— Не е затова. Тя просто не се интересува от мен. Никой не се интересува.
Изхълцвам и скривам лице в свивката на ръката си.
— Лена! — Алекс слага ръце на лактите ми и ме принуждава да го погледна. Крия очите си, но той ме хваща за брадичката и вдига лицето ми. — Майка ти те обича, Магдалена. Не разбираш ли? Обичала те е и продължава да те обича. Затова е искала да те спаси.
Думите му насищат с топлина всяка моя клетка. За пръв път произнася пълното ми име. И за пръв път в живота си не чувствам страх от тази дума „обичам“. Нещо в мен се отваря, разтяга се, протяга се като котка на слънце, докато чакам да я повтори отново.
Гласът му е тих и нежен, като милувка. От очите му струи топла светлина и се разлива като слънце по дърветата в топъл есенен следобед.
— И аз те обичам — пръстите му се плъзгат по брадичката ми и докосват устните. — Трябва да ти го кажа. Искам да го знаеш.
И тогава се случва.
Стоя между двата контейнера с боклук в някаква мръсна уличка и гледам как светът ми се срутва, но щом чувам думите на Алекс, целият страх — страх, трупан още от времето, когато съм се учила да дишам, да седя и да се крепя на краката си, от времето, когато ми казаха, че имам сериозен дефект по рождение, че има нещо гнило, нещо болно, което трябва да се изтръгне от мозъка ми, от времето, когато ми втълпяваха, че от болестта ме дели един удар на сърцето — всичко изчезва. И онова малко сърце в сърцето ми, онази малка частица в самия център на моята същност набъбва и се уголемява, издига се като знаме и аз се чувствам по-силна от всякога.
Поглеждам Алекс в очите и казвам:
— Аз също те обичам.
В този момент разбирам скритото значение на името си и причината мама да ме нарече Магдалена, разбирам и библейската история за Йосиф, който изоставя Мария Магдалена. Разбирам, че си има причина да се откаже от нея. Прави го, за да я спаси, и въпреки че това го убива, той я оставя да си тръгне.
Отказал се е от нея от любов.
Мама сигурно е знаела още при раждането ми, че един ден ще трябва да направи същото. Предполагам, че това се случва често с хората, които обичаш. Понякога трябва да се откажеш от нещо. Понякога дори и от тях.
