Разбираме се да се срещнем при Черния залив на следващата вечер, в сряда, защото след това съм почивка чак до събота и ще е по-лесно да убедя Каръл да ме пусне да спя у Хана. Алекс ме запознава с плана си. Преминаването на границата не е невъзможно, но никой не иска да рискува. Предполагам, че заплахата от смъртно наказание не е кой знае какво изкушение за хората.
Нямам представа как ще минем през заредените с електричество заграждения, но Алекс ме успокоява, че само един сектор от нея е електрифициран. Зареждането с ток на ограда от стотици километри излиза много скъпо, затова само някои участъци от нея са „онлайн“, останалата част не е по-опасна от оградата, с която е отделено игрището в Диъринг Оукс Парк. Но докато хората вярват, че цялото ограждение е заредено с толкова силен ток, че може да те изпържи като яйце в тиган, всичко е наред.
— Всичко е дим в очите — маха с ръка той. Приемам, че под всичко има предвид Портланд, законите, вероятно цялата страна. Когато стане сериозен, между веждите му се оформя малка бръчица, нежна като запетайка, и тя е най-сладкото нещо, което съм виждала през целия си живот. Но бързо отклонявам поглед и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.
— Не разбирам откъде си научил всичко това. Как сте го разбрали? Да не би да мятате хора по оградата, за да разберете къде има електричество и къде не?
Устните на Алекс се разтягат в тънка усмивка.
— Професионална тайна. Но мога да ти кажа, че се извършват наблюдения и експерименти с животни. — Вдига вежди и пита: — Яла ли си някога пържен бобър?
— Пфу!
— Или пържен скункс?
— Ти какво, опитваш се да ме накараш да повърна ли?
„Ние сме много повече, отколкото си мислиш“, това е друго любимо изявление на Алекс, повтаря го като рефрен. Симпатизантите са навсякъде, излекувани и неизлекувани, работят като регулатори, полицаи, държавни служители и учени. С тяхна помощ ще минем през наблюдателните постове, обяснява ми той. Една жена от най-активните симпатизанти е омъжена за охранител, който тази нощ е на смяна на северния край на Турския мост, точно където ще преминем ние. Тя и Алекс си имат изградена система. В нощите, когато той иска да отиде оттатък, й оставя определен знак в пощенската кутия, една от онези глупави рекламни листовки, които ни раздават доставчиците и чистачите. Тази, която е предвидил за днес, ни дава възможност за безплатен очен преглед при доктор Суилд (което ми звучи прекалено елементарно, като детска игра, но Алекс твърди, че симпатизантите и несъгласните живеят сред такъв стрес, че имат нужда от такива дребни шеги) и когато тя я получи, ще знае, че трябва да налее солидна доза валиум в кафето, което приготвя за смяната на съпруга си.
— Горкият човек! — хили се Алекс. — Пие кафе с литри, но не може да се пребори със съня.
Виждам колко много го забавлява този факт, колко е горд от факта, че е тук, здрав, уверен в себе си и в своите поддръжници. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са като замръзнали. Все още ме мъчи мисълта, че всичко, което чувам, е неправилно, трудно ми е да мисля за симпатизантите и несъгласните не като за врагове, а като за съюзници.
Прекосяването на границата без съмнение ще ме превърне в една от тях. Но и през ум не ми минава да се откажа. Нямам търпение и ако искам да съм честна със себе си, трябва да си призная, че съм в групата на симпатизантите отдавна, още от онзи миг, когато Алекс ми определи среща на Черния залив и аз се съгласих. От момичето, което бях преди това, са останали само мъгливи спомени. То правеше всичко, което му наредят, никога не лъжеше и броеше с вълнение, а не с ужас оставащите до процедурата дни. Онова момиче се боеше от всеки и от всичко. Боеше се от себе си.
На следващия ден, когато се прибирам от работа, искам мобилния телефон на леля Каръл и правя така, че да усети вълнението ми. После изпращам следното съобщение на Хана: „Пижамено парти довечера?“ Това се превърна в наш код и аз й го пиша винаги когато искам да ме покрие. За да не се тревожи Каръл, й казвах, че се виждаме и с Алисън Давни от нашия клас. Семейство Давни са по-богати от семейството на Хана, но Алисън е истинска кучка. В началото Хана не искаше да използваме нейното име за прикритие, толкова я мразеше, че дори мисълта да се преструва, че излиза с нея, й беше противна, но аз успях да я убедя. Каръл никога не би посмяла да се обади у семейство Давни, за да ни провери. Страхува се от тях и вероятно се срамува, защото нашето семейство е опетнено от съпруга на Марша и от самоубийството на мама, а господин Давни е един от основателите и вдъхновителите на епохата АСД — Америка Свободна от Делириум. Алисън Давни не ме поглеждаше в училище, а след като мама умря, помоли учителката да й преместят чина по-далеч от мен, защото й миришело на нещо умряло.
Хана ми отговаря на минутата: „Нямаш проблеми. До довечера“.
Чудя се как ли ще реагира Алисън, ако разбере, че я използвам за прикритие, за да се срещам с гаджето си. Сигурно ще побеснее и тази мисъл ме забавлява.
