— Смяната ви свършва в осем. Връщайте се на работа.
Униформените мълчаливо се подчиниха.
— Винаги ли се държат така? — попита Пулър.
— Всъщност не. Но аз на практика ги обвиних в немарливост или прикриване на улики и това можеше да се очаква. На тяхно място бих реагирала по същия начин. В момента обаче не ми е до тях, защото все още се проклинам за пропуснатия пакет. — Тя вдигна глава да срещне погледа му и добави: — Имаш ли нещо против да изпуша една цигара?
— Аз не, но дробовете ти със сигурност.
— Мислиш ли, че не съм опитвала да ги откажа?
— Баща ми ги отказа след четирийсет години пушене.
— Как?
— Чрез хипноза.
— Шегуваш се!
— И аз бях изненадан. Не бях допускал, че големите инати могат да бъдат хипнотизирани, но се оказа, че именно те са най-податливи.
— Може би ще опитам.
— Значи следващата стъпка е да проверим списъка с веществените доказателства — каза той. — А после какво?
Тя погледна часовника си.
— Лан ще бъде тук след час, час и нещо.
— Ами ако не открием пакета?
— Не знам, Пулър. Наистина не знам.
— Рийд обеща да провери откъде е изпратен веднага щом се върне в службата си. Но ти може би имаш начин за официално ускоряване на процеса.
— Имам, разбира се. Няма да е зле да разбера какво е съдържал пакетът, станал причина за смъртта на един от хората ми.
— Ти ли дойде първа тук? — попита той и се обърна към къщата.
— Не. Дженкинс, когото видя преди малко, и Лу — онзи, който е разговарял с мъжа пред къщата на Тредуел.
— А ти кога се появи?
— Около час и половина, след като ми се обадиха. Бях чак на другия край на окръга.
— А кучето все още беше в къщата, така ли?
— Да. Но какво общо има то? Едно обикновено куче, което дори не лаеше.
— Така е, но кучетата имат навика да дъвчат разни неща, включително и забранени…
Коул рязко се завъртя и огледа къщата.
— Да вървим, Пулър! — викна тя и хукна, без да чака отговор.
29
Четирийсет минути по-късно Коул повдигна драперията на калъфа, с който беше покрито канапето. Пулър ѝ подаде фенерчето си.
— Тук има нещо — обяви тя и измъкна пластмасов кокал и две кучешки играчки.
— Изглежда, това е скривалището на песа — рече Пулър. — Виждаш ли нещо друго?
Тя провря ръка по-навътре под канапето.
— Чакай, чакай — спря я той и го повдигна от единия край.
— Браво, ето какво значи да използваш не само мускулите, но и главата си — похвали го тя.
— Това не е ли картон от кутия? — приведе се той.
— Ами това? — каза тя и се изправи с къс зелена хартия в ръце. — Прилича ми на част от пощенска разписка.
— Такава е — кимна Пулър и върна канапето на мястото му.
— Но къде е останалата част? Нима трябва да прегледаме стомаха му на рентген?
— Може би са я прибрали убийците на Уелман. Съобразили са, че кучето е скрило пакета, и са го намерили под канапето.
— Но откъде са знаели, че изобщо има пакет? — озадачено го погледна Коул.
— Разпитвали са жертвите си. Може би полковникът им е казал, че очаква пощенска пратка.
— Защо просто не са я получили? Вероятно са били в къщата, когато се е появил Рийд. Някой се разписва за пратката, представяйки се за Рейнолдс — както е постъпил онзи отсреща, поел ролята на Ерик Тредуел. Рийд твърди, че не познава никого от квартала. Искал е някой просто да му се разпише.
— Ами ако са разбрали за пратката, след като вече е била доставена?
— Нещо не ми се връзва, Пулър.
Той седна на ръба на канапето.
— Рийд е стигнал до вратата, защото му е трябвал подпис. Това означава, че е носил препоръчана пратка. Но не помни какво се е случило с пакета. Кой би изпратил препоръчана пратка на семейство Халвърсън? Те са двама възрастни пенсионери. Вероятно е била за Рейнолдс. Може би убийците са стигнали до нашето заключение: пощальонът е на вратата със специална пратка и те трябва да разберат за какво става въпрос.
Погледна през прозореца. Колата на Лан Мънро тъкмо спираше на алеята.
— Защо не попитаме Лан за съдържанието на списъка с веществени доказателства?
— Няма проблем — кимна Коул. — Но отсега ти казвам, че в него няма никаква пощенска пратка.
— Значи ще получим потвърждение.
Пет минути по-късно вече имаха потвърждението: никакъв пакет.
Лан тревожно огледа дневната и поклати глава.
— Изобщо не съм виждал подобно нещо.
— Може би е кучето — въздъхна Коул, усетила настойчивия поглед на Пулър. — Ще накарам ветеринаря да го прегледа и евентуално да му направи рентген на стомаха.
— Става въпрос за хартия — напомни ѝ Пулър. — Вероятно вече е смляна и изхвърлена с изпражненията.
Телефонът на Коул иззвъня. Тя го извади, погледна дисплея и на лицето ѝ се изписа изненада.
— Кой е? — любопитно подхвърли Пулър.
— Роджър Трент.
— Въглищният магнат?
Телефонът продължаваше да звъни.
— Няма ли да вдигнеш?
— Предполагам, че трябва — сви рамене тя и прие обаждането. — Ало?
Послуша известно време, направи опит да каже нещо, после продължи да слуша.
— Няма проблем, ще дойда — каза тя и затвори.
— Е? — очаквателно я погледна Пулър.
— Роджър Трент иска да говори с мен. В дома си.
— Защо?
— Получил е заплахи за живота си.
— Ами тогава тръгвай.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Защо? Нужно ти е подкрепление?
