— Как разбра? — попита Коул и бавно се надигна.
— Мярнах жицата, опъната между храстите.
— Някой наистина е имал силно желание да ти види сметката — каза тя. — Миниран пикап, минирана входна врата. Ако едното те изпусне, ще те убие другото. — Огледа се и неволно потръпна. Едва ли беше само от хладния вечерен въздух. — Ушите ми пищят.
Пулър не се обърна да я погледне. Продължаваше да се взира във взривения пикап.
— Добре ли си? — побутна го тя. — Да не си ранен?
Той поклати глава.
— Тогава какво ти е?
— Трябваше да видя тази жица много по-рано.
— Но все пак я видя навреме.
— Това не е достатъчно.
— Ще повикам разследващ екип и пожарната — раздвижи се тя. — Ще настъпи истински кошмар, ако гората се подпали!
— Встрани от къщата видях навит маркуч. Лесно ще потуша пламъците — разбира се, ако в кладенеца е останала вода…
— Ами ако има и други мини?
— Сам ще си бъда виновен, ако пак ги пропусна.
— Нищо не си пропуснал, Пулър.
Той се направи, че не е чул, и попита:
— Разполагаш ли със сапьори или експерти по взривовете?
— Лан Мънро има известни познания в тази област. Но сега се сещам и за един пенсиониран агент от БАТОО, който живее извън града. Бих могла да му се обадя.
— Да, обади му се. Тук несъмнено ще ни трябват опитни хора.
Коул започна да набира телефоните, а Пулър разви маркуча и започна да полива пламтящите останки на пикапа.
Десет минути по-късно се появиха двама полицаи и две противопожарни коли. Лан Мънро докладва, че вече е на път, а Коул успя да се свърже с пенсионирания агент от Бюрото по алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, който веднага се съгласи да помогне.
Пожарникарите се заеха да потушават последните пламъци и да поливат земята около взривения пикап, а Пулър извика помощниците и посочи къщата.
— Не ви съветвам да се приближавате дори до вратата — рече той. — На ваше място бих поискал моторизиран робот, който да провери за мини и други взривни устройства.
— Такъв робот имат в щатската полиция — каза Коул. — Веднага ще им се обадя.
Пулър я изчака да приключи и тихо подхвърли:
— Нали бяхме канени на вечеря?
— Все още ли държиш да отидем? — учудено го изгледа тя.
— Да.
— Имаш ли чисти дрехи в колата?
— Разбира се.
— В такъв случай можем да се отбием вкъщи за по един душ. Така ще мога и аз да се преоблека. Домът ми е доста по-близо до сестра ми, отколкото твоят мотел.
Тръгнаха към колите си. Помощниците бяха приели съветите на Пулър и стояха на разстояние от къщата и взривения пикап.
На пътя завариха шериф Пат Линдеман, облегнат на вратата на служебния си форд. Той бършеше лицето си с кърпичка и плюеше в прахта пред краката си.
— Какви вълнуващи неща се случват в Дрейк — отбеляза той.
— Прекалено вълнуващи — мрачно кимна Коул.
— Ти ми спести усилията да си търся нов сержант, Пулър — подхвърли с лека усмивка Линдеман. — Задължен съм ти.
— За малко да се проваля.
— Важен е крайният резултат — отвърна шерифът и огледа тесния път. — Очевидно си притеснил някого. Разбрах, че са ти оставили бележка в мотела.
— Пъхнали са я под вратата, докато бях под душа.
— Значи те наблюдават.
— Така изглежда.
— А случайно някой от вас да има представа какво изобщо се случва, по дяволите?
— Още не — поклати глава Коул. — Но току-що нещата станаха лични, шерифе. А това означава, че от тук нататък няма да се успокоя, докато не хвана тия мръсници!
Шерифът кимна и отново се изплю.
— Алергия — извинително промърмори той. — Досега не ми се беше случвало. — Вгледа се в Пулър и попита: — Искаш ли да ти поставя охрана?
— Не е необходимо.
— Както решиш. Е, аз трябва да тръгвам. Жена ми вече е сложила вечерята.
— Пази се, шерифе — рече Коул.
Пулър изчака колата да потегли.
— Мислила ли си да заемеш мястото му? Като го гледам, вече е готов за пенсия.
— Той е добро ченге — каза Коул. — Има над трийсет години стаж и сигурно не му е приятно такива неща да се случват в края на кариерата му.
Тя отвори вратата на колата си и се обърна.
— Разбрах, че си помогнал на Луиза в мотела. Браво на теб.
— Помогнах ѝ, защото се нуждаеше от помощ — сви рамене Пулър. — Как е тя?
— Не знам. Не успях да се обадя в болницата. Но без теб със сигурност щеше да е мъртва.
— Познаваш ли я?
— Всички познават Луиза. Тя е страшно добра и мила.
— Приятно е да помогнеш на такъв човек — каза Пулър.
Коул сложи ръка на рамото му.
— Престани да се терзаеш за онази жица, Пулър.
— Ако това беше станало в чужбина, целият ми взвод щеше да бъде разкъсан.
— Но ние сме живи.
— Така е — мрачно кимна той и седна зад волана. — Живи сме.
36
Двайсет и пет минути по-късно Коул навлезе в квартал със стари, но добре поддържани къщи с широки веранди и хубави морави. Не след дълго отби по алеята пред двуетажна постройка със сива дървена облицовка и бяла ограда, типична по-скоро за Нова Англия, отколкото за Западна Вирджиния.
Пулър спря зад нея, извади чисти дрехи от багажника и я настигна пред входната врата.
— Хубава къща — отбеляза той. — Откога живееш в нея?
— Откакто съм се родила.
— Била е на родителите ти?
— Купих дяловете на брат ми и сестра ми, след като мама и татко починаха.
— Едновременно ли починаха?
— Да.
