Пътуването от Комо — със спирки в градчетата Ардженьо, Ледзено, Лено и Тремецо — бе обтегнало нервите му до скъсване. Всеки път Хари очакваше въоръжени до зъби полицаи да нахълтат на борда и да почнат проверка. Но не се случи нищо подобно. Най-сетне след Тремецо, когато оставаше само Беладжо, Хари почна да се отпуска като другите пътници. За пръв път от много време насам не изпитваше чувството, че го дебне заплаха. Или че го преследват. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от бученето на моторите и плисъка на водата под корпуса.
Същото спокойствие изпитваше и сега, крачейки подир другите като турист — най-обикновен пътник, слязъл от кораба в ленивата лятна нощ. Изведнъж осъзна колко е изтощен физически и духовно. Искаше му се да легне, да забрави света и да спи цяла седмица. Но едва ли бе на най-подходящото място. Намираше се в Беладжо. Насред издирването на Групо Кардинале. Сега трябваше да е по-предпазлив и бдителен от когато и да било.
— Mi scusi, Padre8.
Внезапно от сянката срещу него изникнаха двама униформени полицаи. Бяха млади, с автомати през рамо.
Първият му прегради пътя. Хари спря, другите пътници минаха отстрани и го оставиха насаме с патрула.
— Come si chiams?9 — попита полицаят.
Хари огледа единия, после другия. Вече нямаше място за колебания. Ако не искаше да се предаде, трябваше да играе ролята, която му бе определил Итън.
— Come si chiama?
Все още беше мършав, много по-слаб, отколкото на видеозаписа. И брадат, както на снимката в паспорта. Може би нямаше да го познаят.
— Съжалявам — усмихна се той. — Не говоря италиански.
— Americano?
Той се усмихна отново.
— Да.
— Елате насам, моля — каза на английски вторият полицай.
Хари ги последва към осветеното място край кабинката за билети.
— Имате ли паспорт?
— Да, разбира се.
Хари бръкна във вътрешния джоб на сакото и усети паспорта под пръстите си. Все още се колебаеше.
— Passaporto — повиши глас първият полицай.
Хари бавно извади паспорта. Подаде го на полицая, който говореше английски. Двамата се заеха да оглеждат документа един след друг. Отсреща, само на няколко крачки, беше хотелът с препълнено кафене на открито пред него.
— Sacco.
Първият полицай кимна към чантата и Хари му я подаде без колебание. В същия момент забеляза как пред хотела спря полицейска кола и човекът зад волана поглежда към тях. Полицаят затвори паспорта, но го задържа.
— Отец Джонатан Роу. Откога сте в Италия?
Хари се поколеба. Ако кажеше, че е бил в Рим, Милано, Флоренция или където и да било из страната, щяха да го запитат къде е отсядал. Дори да се сетеше за някой хотел, лесно можеха да проверят.
— Днес следобед пристигнах с влак от Швейцария.
Двамата полицаи мълчаливо се втренчиха в него. Хари се молеше да не му поискат използвания билет или да запитат къде точно е бил в Швейцария.
Най-сетне вторият проговори.
— Защо дойдохте в Беладжо?
— Турист съм. От години мечтая да дойда тук… И най-сетне — той се усмихна — имам тази възможност.
— Къде ще отседнете?
— В „Хотел дю Лак“.
— Късно е. Имате ли резервация?
— Поне така се надявам. Поръчах да ми запазят стая…
Полицаите продължаваха да го оглеждат, сякаш се чудеха какво да правят. Човекът от колата също го гледаше. Моментът бе непоносимо напрегнат, но нямаше какво да прави, освен да стои и да чака решението им.
Изведнъж вторият полицай му подаде паспорта.
— Прощавайте за безпокойството, отче.
Другият му върна чантата, после двамата отстъпиха назад и кимнаха да си върви.
— Благодаря — каза Хари.
Нарами чантата и излезе на улицата. Изчака да мине един мотопед, прекоси и влезе в хотела, като знаеше много добре, че от полицейската кола все още го наблюдават.
Когато спря на рецепцията и дежурният дойде да го запише, той събра смелост да се озърне. Колата тъкмо потегляше.
Край една закътана масичка в откритото кафене на „Хотел дю Лак“ седеше красив мъж с ясносини очи. Беше малко под четирийсет, с раздърпани джинси и тънка джинсова риза. Седеше тук още откакто се смрачи, от време на време отпиваше глътка бира и гледаше минувачите.
Един сервитьор с бяла риза и черни панталони спря до него и посочи почти празната чаша.
— Ja — каза Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд.
Сервитьорът кимна и се отдалечи.
Томас Кайнд не изглеждаше както преди. Черната му коса сега бе руса, веждите също. Приличаше на скандинавец или на застаряващ, но все още стегнат сърфист от Калифорния. Паспортът му обаче беше холандски. Фредерик Воор, търговец на компютърен софтуер, живеещ в Амстердам — така се бе регистрирал днес в хотел „Флоренция“.
