Томас Кайнд се озърна към Салваторе, после бръкна в джоба на якето си и извади черна найлонова торбичка. Вътре имаше комплект слушалки. Кайнд ги надяна, защипа на яката си миниатюрен микрофон и включи шнура към апаратурата на колана си. Раздаде се тихо щракане и под пръстите му припламна червена светлинка. Той плъзна палец по настройката и в ушите му мигновено нахлуха звуци. Всичко се засилваше многократно — ехото в тунела, плясъкът на водата покрай стените. Той напрегна слух и бавно завъртя микрофона. От лявата стена към дясната.
Не чу нищо.
Отново го завъртя. От дясната стена към лявата.
Пак нищо.
Приведе се напред, изключи прожектора и в пещерата стана тъмно. После зачака. Двайсет секунди. Трийсет. Минута. Отново завъртя микрофона. От ляво на дясно. После обратно. И още веднъж.
— … чакайте…
Той замръзна от шепота на Хари Адисън. Изчака. Нищо. Завъртя се още по-бавно.
— … без венозните системи… — изрече също тъй тихо сестра Елена Возо. Тук бяха. Някъде в мрака пред него.
Роскани присви очи от ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозорците в спалнята на Едуард Муи. Техниците продължаваха да работят в банята. Бяха открили следи от кръв по мивката и неясен отпечатък от бос крак на пода.
Никой не бе виждал поета след утринното претърсване. Нито работещите във вилата, нито десетината карабинери на стража. Никой. Муи просто беше изчезнал заедно с моторницата на Ерос Барбу.
През прозореца Роскани зърна в езерото два полицейски катера. От единия Кастелети ръководеше издирването по вода. Скала, бивш армейски командос, бе тръгнал с десет елитни карабинери да претърсва брега на юг от вилата. Предполагаха, че Муи не е тръгнал на север, защото натам беше Беладжо, където мнозина го познаваха и беше пълно с униформени полицаи. Затова Скала избра южната посока, където малките заливчета и гъстата растителност осигуряваха прикритие за моторницата както от въздуха, така и откъм езерото.
Роскани обърна гръб на прозореца и излезе от спалнята. В коридора го пресрещна куриер. Той козирува, подаде му издут плик и се отдалечи. Роскани прегледа набързо съдържанието. Върху първия лист имаше надпис
Отговаряха на неговата молба за информация относно предполагаемото местонахождение на всички известни терористи, а отделно прилагаха психологически портрети на наемните убийци, за които се смяташе, че са в Европа.
Стискайки страниците, Роскани отново надникна в спалнята. Видя захвърления върху леглото халат, видя техниците в банята и изведнъж усети, че са закъснели. Човекът с пикела вече бе минал оттук.
Хари чу в тъмнината скърцане по камъка и разбра, че русият придърпва моторницата покрай стената обратно към тях. Откъде бе разбрал, че са тук? Как можеше да ги открие сред лабиринта от подземни канали? В краткия миг, когато моторницата мина край тях, му се стори, че Салваторе е пленник. Но дори и да не бе така, дори да бе дошъл доброволно, пак нямаше начин да разбере къде се намират. И все пак онзи ги беше открил. Сега дебнеше само на няколко метра от скривалището им.
Единственото им предимство, ако изобщо можеше да се говори за предимство, бе скалната издатина, закриваща входа на пещерата. Преди малко Елена я забеляза само защото лъчът на прожектора долиташе косо иззад завоя. Иначе щяха да я помислят просто за сянка малко над повърхността.
Звукът долетя отново. По-наблизо. Триене на дърво или фибростъкло по скалата. И пак, още по-близо. После настана тишина и Хари усети със сигурност, че моторницата е точно пред отвора — толкова близо, че от кърмата Елена би могла да протегне ръка в непрогледния мрак и да я докосне.
Хари затаи дъх. Сетивата му бяха напрегнати до предел, по нервите му пробягваха неудържими импулси, сърцето му тътнеше като тъпан. Знаеше, че Елена също чака безпомощно и се моли моторницата да отмине.
Томас Кайнд стоеше неподвижно. Бе впил пръстите на едната си ръка в грапавата стена, за да удържи моторницата, с другата притискаше слушалката към ухото си. Бавно извърташе тяло ту наляво, ту надясно, но не чуваше нищо.
Дали изобщо бяха тук? Дали не допускаше грешка, оставайки в този тунел? Микрофонът и подслушвателното устройство бяха много чувствителни. А назъбените скали и спокойната водна повърхност бяха като огромен резонатор, който разпръскваше звуците във всички посоки. Гласовете можеха да долитат от друго място. От канала, който бе напуснал преди малко, или от онзи отзад, където още не бе проверил.
Нейде в мрака съвсем близо до нея се раздаде тихо скърцане, после Елена усети полъх откъм канала. Моторницата бавно се отдалечаваше от входа на пещерата. Русият си тръгваше. Тя с облекчение се прекръсти, после прошепна в тъмнината:
— Отиде си…
— Нека изчакаме още няколко мин…
Изведнъж в мрака съвсем близо до тях прокънтя пронизителен писък.
Елена застина на място, притиснала с ужас длан върху устата си.
