Шол завъртя глава и впи поглед в очите на Фон Холден.
— Хер Офен е мъртъв. Какво стана с него?
Значи догадката на Фон Холден бе правилна. От самото начало Шол се тревожеше за провала на Бернхард Офен в Париж, но едва сега бе решил да го обсъди.
— Бих казал, че е допуснал погрешна преценка.
Шол рязко се приведе напред, нареди на шофьора да потегли и продължи разговора едва когато навлязоха в движението.
— Много дълго нямахме никакви проблеми. Чак докато се появи Албърт Мериман. Това, че той и факторите около него бяха елиминирани тъй бързо и ефикасно, доказва само едно: нашата система продължава да работи както трябва. А сега Офен е убит. Неизбежен риск в неговата професия, но и тревожен намек, че системата може да не е толкова ефикасна, колкото предполагахме.
— Хер Офен работеше сам, въз основа на информацията, която му осигуряваха — каза Фон Холден. — Парижкият сектор вече напълно владее положението.
— Офен беше обучен от теб, не от парижкия сектор! — гневно го сряза Шол. Както винаги прехвърляше грешката в личен план. Бернхард Офен работеше за Фон Холден, следователно и провалът беше на Фон Холден. — Разбираш ли, че дадох на Ута Баур пълномощия да започне?
— Да, господине.
— В такъв случай разбираш, че механизмите за петъчната вечер са задвижени. Да ги спрем би било извънредно трудно и неприятно. — Синият поглед на Шол пронизваше Шол също както бе пронизал Залетл преди час. — Вярвам, че разбираш.
— Разбирам…
Фон Холден се облегна назад. Чакаше го тежка нощ. Току-що бе получил заповед да замине за Париж.
Влажната мъгла прииждаше на валма, отново бе почнало да ръми. Жълтите фарове на няколко окъснели автомобила по булевард Сен Жак хвърляха призрачни сенки покрай телефонната кабина.
— Ой, Маквей! — гласът на Бени Гросман долетя през петте хиляди километра подводен кабел по-ясно от майско утро. Петнайсет минути след полунощ в Париж означаваше седем и петнайсет вечерта в Ню Йорк; след тежък ден в съда Бени току-що бе отскочил до управлението да види дали няма вести за него.
През дъждовната завеса и дърветата по средата на булеварда Маквей едва различаваше силуета на хотела. Не бе посмял да звъни от стаята, а и не искаше да рискува с разговор от фоайето.
— Бени, знам, че те побърквам…
— Няма начин, Маквей! — разсмя се Бени. Винаги се смееше. — Ще ми пратиш за Коледа малко финикийски знаци. Хайде сега, побъркай ме.
Маквей се озърна към улицата и усети под сакото си успокояващия натиск на револвера, после заби поглед в записките.
— Слушай, Бени. Шейсет и шеста година. Уестхамптън бийч. Някой си Ервин Шол… кой е той? Жив ли е още? Ако да, къде се намира? Пак през шейсет и шеста… пролетта, или може би даже късната есен на шейсет и пета. Три неизяснени убийства, професионална работа. В следните щати… — Той пак погледна бележките. — Уайоминг, Калифорния, Ню Джърси.
— Дребна работа, бубала. Както сме тръгнали, защо не поръчаш да открия кой всъщност е пречукал Кенеди?
— Бени, ако не се нуждаех от това…
Маквей погледна към хотела. Както миналия път, беше оставил Озбърн в стаята с пистолета на високия и със строга инструкция да не вдига телефона и да не отваря на никого. Маквей от сърце ненавиждаше подобни истории — да се крие, без да знае откъде може да изникне опасност и под каква форма. През последните години се бе занимавал главно със събиране на факти и скърпване на доказателства след като разни наркотрафиканти са си разчистили сметките. Обикновено това беше спокойна дейност, защото мъртвите не закачат никого.
— Бени — Маквей отново се обърна към телефона. — Жертвите трябва да са работили в някоя област на авангардните технологии. Изобретатели, проектанти на прецизни инструменти, учени, може би даже професори. Експерименти с извънредно ниски температури — сто, двеста, триста градуса под нулата. Или обратното — проучване на високите температури. Кои са били? Върху какво са работили преди смъртта си? И последно: „Майкротаб корпорейшън“. Уолтъм, Масачузетс, 1966. Работят ли още? Ако да, кой ги управлява и кой е собственикът. Ако не, какво е станало и кой ги е притежавал през шейсет и шеста?
— Маквей… аз да не съм ти Уолстрийт? Да не ме мислиш за данъчна служба или бюро за безследно изчезнали? Какво си въобразяваш, че ще го натракам в компютъра и всичко ще изскочи на тепсия? За кога го искаш, по дяволите? За Новата 1995?
— Ще ти се обадя утре сутринта.
— Какво?
— Бени, въпросът е много, много сериозен. Ако закъсаш, ако ти трябва помощ, обади се на Фред Ханли от ФБР в Лос Анджелис. Кажи му, че е за мен, че го моля за съдействие. — Маквей помълча. — И още нещо. Ако не позвъня до утре по обед, твое време, свържи се с Йън Нобъл от Скотланд ярд и му предай всичко, което си изровил.
— Маквей… — Хлапашкото веселие се бе изпарило от гласа на Бени Гросман. — Неприятности ли имаш?
— Доста.
— Доста? Какво означава това, по дяволите?
— Хей, Бени. Ще имам да те черпя…
