И отново видя Фон Холден сред планините. Видя го как се олюлява на ръба. Как пада. За част от секундата му се стори, че горе на ръба стои още някой. Напрегна памет, помъчи се да разбере кой е това и осъзна, че е Вера. В ръката й блестеше огромна ледена висулка, обляна в кръв. Но това видение изчезна и отстъпи място на друго, далеч по-ясно. Фон Холден беше жив и падаше към него, продължавайки да стиска кутията. Времето не течеше нормално, а бе застинало като в забавен кадър и той падаше по широка дъга, която водеше отвъд Озбърн, към бездънния мрак стотици метри по-долу. Сетне Фон Холден изчезна и остана само онова, което бе казано преди.
— Защо бе убит баща ми? — питаше Озбърн отново и отново.
— Für Übermorgen — отговаряше Фон Холден. — За деня след утре.
Вера седеше сама на задната седалка, докато таксито зави от Клай алее по Меселщрасе и навлезе в Далем — един от най-красивите берлински квартали. Вече втори ден валеше студен дъжд и всички се оплакваха от времето. Тази сутрин портиерът на хотел „Кемпински“ й бе донесъл една червена роза, дебел плик и набързо надраскана бележка с молба да отнесе плика на Озбърн, когато го посети в малката клиника за богати пациенти в Далем. Само това и подпис. Маквей.
Поради ремонт на улиците се наложи да заобиколят и таксито мина покрай овъглените останки на Шарлотенбург. Въпреки дъжда работите по разчистването вървяха с пълен ход. Булдозери прегазваха алеите и събираха развалините на купища тухли и камъни, които се извозваха с грамадни самосвали. Трагедията бе отразена по първите страници на световната преса, а в цял Берлин флаговете бяха спуснати. Предстоеше погребение на жертвите с военни почести. На него щяха да присъстват двама бивши американски президенти, президентът на Франция и английският министър-председател.
— Вече веднъж е горял — гордо и твърдо изрече шофьорът. — През 1746 година. Тогава са го построили наново. Пак ще го построим.
Докато таксито завиваше по Кайзер-Фридрихщрасе, Вера затвори очи. Бе слязла с Озбърн от планината и бе останала при него докато не я прогониха. После я изпратиха с усилена охрана до Цюрих, където узна, че той е прехвърлен в Берлин. Веднага потегли насам. Всичко бе станало толкова бързо. Спомени и чувства се сблъскваха — прекрасни, мъчителни, ужасяващи. Любов и смърт вървяха ръка за ръка. Плътно преплетени. Сякаш бе преживяла цяла война.
И навсякъде тегнеше вездесъщата сянка на Маквей. Понякога той изглеждаше строг, но добродушен дядо, загрижен за човешките права и достойнството на всекиго. Друг път се превръщаше в хладнокръвен пълководец. Егоистичен, безмилостен, неуморим, даже жесток. Вечно устремен към истината. На всяка цена.
Таксито спря под козирката на входа и Вера влезе в болницата. С изненада видя, че в малкото топло фоайе стои униформен полицай. Той нито за миг не я изпусна от поглед, докато се представяше на дежурната сестра. После веднага повика асансьора и с усмивка я придружи до кабината.
На втория етаж я посрещна друг полицай, а пред вратата на стаята дежуреше цивилен инспектор. Двамата явно знаеха коя е, цивилният даже я поздрави по име.
— Опасно ли е? — запита тя, разтревожена от полицейското присъствие.
— Не, просто предпазна мярка.
— Разбирам.
Вера се обърна към вратата. Зад нея беше човекът, когото почти не познаваше, но го обичаше тъй, сякаш заедно бяха преживели векове. Той бе докоснал в душата й струна, неизвестна дори за самата нея. Може би защото когато се срещнаха, и двамата тръгваха по дълъг и стръмен път. И онова, което видяха тогава пред себе си, ги сближаваше тъй, сякаш никога нямаше да се разделят. А сетне той бе потвърдил това горе, в планините, при невъбразимо жестоки условия. За себе си и за нея.
Поне така си мислеше тя. Изведнъж я обзе страх, че може би тия чувства са само нейни. Че е разбрала погрешно, че чувствата между тях са били мимолетни и едностранни, че от другата страна на вратата ще открие не Пол Озбърн, а съвършено непознат човек.
— Защо не влизате? — усмихна се инспекторът и отвори вратата.
Той лежеше по гръб, изпънал високо крак сред мрежа от макари, въженца и противотежести. Беше само по тениска и червени шорти и когато го видя такъв, страховете й мигом изчезнаха и Вера избухна в смях.
— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — запита той.
— Не знам… — изкиска се тя. — Нямам представа… Просто всичко е толкова…
После инспекторът затвори вратата, тя изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му. И всичко станало през последните дни — на Юнгфрау, в Париж, в Лондон и Женева — връхлетя като бурна вълна. Навън валеше и цял Берлин се оплакваше от времето. Но за тях това нямаше значение.
Пол Озбърн седеше сред тревистото дворче зад своя дом в Пасифик Палисейдс и гледаше дългата дъга от светлини около залива Санта Моника. До Коледа оставаше само седмица, а температурата даже в десет вечерта не спадаше под двайсет и пет градуса.
