— Разбрахме, не харесваш втория си баща — продължи Катарина. — Защо?
Руди Крюгер взе четка от палитрата и огледа един от шедьоврите си, преди да отговори.
— Защото Херман е същинско корпоративно капиталистическо прасе, подчертавам „прасе“.
— Пример? — настоя Катарина.
Той хвърли четката обратно върху палитрата.
— Например начинът, по който се отнася с майка ми. Преди двайсет години я накара да подпише предбрачен договор, който ограничава сумата, която ще получи при развод. Това я държи вързана за него. Тя никога няма да се откаже от парите, независимо какво прави той. А и искрено вярва, че дълбоко в себе си той я обича.
Руди изсумтя и поклати глава.
— Колко получава при развод? — попита Мати.
— Десет милиона евро.
— Не е толкова зле — отбеляза Катарина.
— Ако мъжът ти струва три и половина милиарда и е направил повече от тях, докато си била омъжена за него?
— Разбирам те, но какво може да направи тя? — каза Мати.
— Какво може да направи ли? — Руди Крюгер се изсмя язвително. — Може да покаже малко воля и характер и да го напусне.
— Това ли е съветът ти?
— Или това, или ще се научи да живее с три любовници и къща, пълна с проститутки.
— Какво знаеш за Оле Ларшон? — смени темата Катарина.
Главата на милиардерския син се прибра като на костенурка в черупката си.
— Кой?
— Шведски финансист — поясни Катарина. — Започнал е насилствено поглъщане на компанията на втория ти баща преди час.
Руди изстреля забързано:
— Никога не съм го чувал.
— Руде? — повика женски глас.
Тя беше миниатюрна, не повече от четирийсет килограма, с красиво лице и с прическа, която я караше да изглежда измършавяла. Около врата си беше заметнала бедуински шал.
— Това е Таня — представи я Руди. — Моята… ъъ… ученичка.
— Ясно — каза Катарина.
— Трябва да тръгваме за митинга, Руде — повика го Таня.
Руди разкопча ципа на работния си комбинезон, под който се показаха дънки и тъмен пуловер, и се обърна към двете следователки:
— Ако сте дошли да ме питате дали доведеният ми баща има нещо общо със смъртта на Шнайдер, наистина не знам. Но ако сте дошли да ме питате дали смятам, че е способен на това, отговорът ми е, че Херман Крюгер е способен на всичко.
Часът е точно девет, когато паркирам моето „Ауди“ А5 доста надолу по улицата от Германския федерален архив в Западен Берлин.
Отдайте го на немското в мен, отдайте го на възпитанието от ранна възраст, но много държа да пристигам точно навреме за откриванията.
Оглеждам се в огледалото. Гримът, сивата коса и дрехите ме състаряват. Сложих си баварска алпийска шапка, която ми е твърде голяма и ръбът пада точно над веждите ми. Излизам от колата с куфарче и бастун.
Докато напредвам към будката на охраната, се разтърсвам от време на време, сякаш съм получил удар и това е паралитично трептене.
На портала показвам професионално подправена карта от Хайделбергския университет и се представям за разсеяния Карл Грьонинг, заслужил професор по история, който е забравил да вземе шофьорската си книжка, след като е дошъл чак до Берлин с влака, за да проведе изследване върху селскостопанска политика от деветнайсети век.
Охраната ми дава синя значка на изследовател и ме пуска вътре.
Дворът на архива прилича на западащ колежански кампус, с огромни конски кестени, завземащи все повече пространство, и дълги празни поляни. Намирам сградата, която ми трябва, в другия край на комплекса.
Когато влизам в обществената читалня, подобно на останалите изследователи, надявам памучни ръкавици. След това отивам при бюрото на архивиста и изисквам всички документи, свързани с източногерманските сиропиталища във и около Берлин.
— Може да отнеме около час, докато подготвим документите — казва служителката.
— Няма проблем, скъпа — отговарям. — Запазил съм си място за късния влак до Хайделберг.
Когато Катарина и Мати пристигнаха в „Прайвит Берлин“, Джак Морган седеше на масичката за почивка с вид на ужасен махмурлук, стиснал чаша кафе.
— Нали не си спал тук, Джак? — попита Мати и също си наля чаша кафе.
— Не. Задържах стаята в „Отел дьо Ром“. Синът ти как понесе новината?
— Както можеше да се очаква, благодаря ти.
Морган кимна.
— Харесвах Крис. Беше добър човек, а когато умират добри хора, се сещаш за всички останали, които си загубил.
— Снощи сънувах майка си — каза Мати. — Беше с Крис.
— Баща ти живее в САЩ и е полицай, нали?
— В Чикаго — уточни тя.
— Ти кого си загубил, Джак? — попита Катарина.
Собственикът на „Прайвит“ се замисли.
— Другари по оръжие, скъпи приятели и една стара и скъпа любов.
— Как умря тя? — попита Мати.
— Джъстин е жива. Умря това, което беше между нас.
— Преди колко време приключи?
— Преди няколко години. Достатъчно, за да се предположи, че съм продължил напред.
— Още ли не си я преодолял?
— Връзката ми с Джъстин е като вълните на плажа, идват и си отиват, но винаги се връщат. Най-вече защото тя работи в „Прайвит Лос Анджелис“.
— Животът ти е сложен, Джак — отбеляза Катарина.
— Аха.
— И никакви други момичета? — попита Мати.
Той се засмя без особен ентусиазъм.
— Винаги търся любов. Просто не ме бива много да я пораждам.
