Двете говорим по телефона всеки ден, ставаме все по-близки и аз се питам, ще я нарека ли някога „мама“. Но още не съм готова. Тя продължава да ме нарича Алис, после се поправя.
Имам чувството, че в мен живеят две личности. Ема и Алис. Следващата седмица ще се запозная с брат ми и със сестра ми. Мисля, че вече съм готова, а Анжела държи много на тази среща.
Не знам какво чувстват те към мен. Шокът от появата ми сигурно се е отразил и на тях. Аз съм изчезналото дете, което е донесло толкова нещастие на семейството им. Анжела твърди, че са много развълнувани от появата ми, но тя иска всички около нея да са щастливи.
Трябва да действам стъпка по стъпка.
Седнала до Кейт, притаявам дъх, когато Уил влиза в съда.
Усещам се въодушевена и в същото време съкрушена от конфронтацията, треперя от усилието.
— Справи се чудесно — казва Кейт. — Всичко свърши.
Почти.
След разпитите в полицията започнах да наричам бебето си Катрин, защото то най-после се превърна в личност. Нарекох я на името на Кейт. Без нея все още щях да бъда в ада.
Пол също я нарича Катрин. След като й дадохме име, вече можем да говорим за нея, да скърбим. За моето дете. Не бях осъзнавала колко много тъгувам за нея. Тя присъства физически в живота ми съвсем за кратко — както аз в живота на Анжела — но не съм се разделяла с нея нито за миг. Тя беше моето призрачно дете.
Наложи се да изчакам още една седмица, за да разбера какво мисли да предприеме полицията. Детектив Синклер ми се обади и ми каза, че ще бъда уведомена официално, но държеше да знам, че не са открили доказателства за умишлено нараняване на детето и лично ще препоръча да не се повдига обвинение. Каза, че няма никаква обществена полза след двайсет и седем години да ме обвинява, че не съм съобщила за раждането, за да може да бъде регистрирано, още по-малко пък си заслужава да уведомява прокуратурата. Опитах се да му благодаря, но не намерих думи, затова се наложи Пол да поеме слушалката и да му благодари от мое име.
Всичко вече беше наред, както каза и Пол.
Но не можахме да се сбогуваме с Катрин както трябва, докато не свършиха съдебните процеси. Първият беше на Джуд. Той завърши, преди дори да е започнал. Пледиране — виновна, психиатрична експертиза, която доказа, че е знаела какво прави и осъждане на затвор.
Докато я отвеждаха, тя гледаше към мен, но вече не приличаше на Джуд. Приличаше на празна черупка. Кимнах, за да й покажа, че съм я видяла. Помоли ме да не я посещавам в затвора. И на двете ни щяло да ни е много мъчително. Затова, вместо да ходя при нея, да й пиша.
После Уил. Ужасяваща история. Отново взеха проба от костиците на малкото ми момиче, за да докажат чрез ДНК тест, че Уил Бърнсайд е бащата. Когато попитах, ме успокоиха, че не са я повредили. Бяха много внимателни и с мен, и с нея.
Когато през януари най-после се изправих на свидетелската скамейка, краката ми трепереха, но исках да съм там. Да свидетелствам. Адвокатът на Уил обвини мен и Барбара, че сме си измислили цялата история, изигра загриженост за психическото ми състояние и намекна, че сме били развратници, които искат да си отмъстят. Не използва точно тези думи, но всички разбраха какво има предвид.
— Невинен съм — заяви Уил, когато дойде неговият ред, вкарвайки в действие харизмата си, сякаш беше бутон на дистанционно управление.
— Невъзможно — каза прокурорът. — Сам признахте, че сте правили секс с много жени, включително и с ваши студентки.
Уил беше готов за това.
— Те бяха съгласни — каза той към журито, докато сваляше очилата си. — Но понякога жените се хвърлят в прегръдките ти, а после, ако не отговаряш на писмата им или откажеш да продължиш, се оплакват.
— Някои от тях са били непълнолетни момичета, професор Бърнсайд — засече го прокурорът. — Госпожица Масингам е била на четиринайсет, нали?
Уил нямаше как да го отрече. Катрин бе разказала всичко.
— Тези, с които съм правил секс, са го искали — заяви той и се опита да привлече с поглед журито на своя страна. — Дори ме молеха.
— Трудно е да ви молят, професоре, когато са били под въздействието на наркотик — каза прокурорът.
— Тогава беше различно. Сексът беше нещо обикновено. А с наркотиците се експериментираше — каза Уил.
Но явно съзнаваше, че битката е изгубена. Журито още не беше наясно, но Алистър Соумс вече бе признал своята роля в събитията и бе разказал на детективите как и за какво са използвали рохипнола. Анди Синклер ми каза, че онзи, който ги е снабдявал с него, отдавна вече не е сред живите. Свръхдоза. Е, който вади нож другиму…
Когато журито излезе, гаранцията на Уил беше анулирана и той бе свален в една от килиите в мазето на сградата, за да изчака присъдата си. Върнаха го, за да чуе „виновен“ от говорителя на журито и доживотна присъда от съдията. След това залата се умълча. Когато всички станахме да изпратим Негова чест, той погледна към мен и в очите му видях дива злоба.
Отклоних поглед. Той вече не представляваше нищо за мен.
