Анжела не знаеше защо запази вестника. Ник го донесе от гаража, отиде директно на спортните страници, после го захвърли на масата. Тя бе планирала цялата си сутрин — пазаруване в супермаркета и преди да се прибере — кафе с Луиз — но докато чакаше пералнята да приключи програмата, се пресегна и разлисти страниците му. Искаше преди да излезе, да сложи прането в сушилнята. Нямаше намерение да го чете, просто разглеждаше снимките. Но думата „бебе“ закова погледа й.
„Кое е бебето от развалините?“ питаше заглавието.
Тя се зачете в статията и кожата под дрехите й настръхна. Открит беше труп на новородено. Думата „открит“ я накара да извика. Ник дойде на бегом.
— Какво има, Анжи? — попита задъхано. — Какво става?
Тя не намери думи. Сложи вестника пред него и посочи с пръст заглавието.
Той погледна натам и Анжела видя досадата, която се появи по лицето му, когато разбра за какво става дума.
— Анжи, скъпа, това не означава нищо. Знаеш го, нали? Много пъти е ставало така.
Тя отказа да го погледне, продължи да чете и препрочита материала. Да го запаметява.
— Излиза точно след рождения й ден. Може да е знак — каза тихо тя.
— Анжи — повиши тон той, — ако събудиш отново надеждите си, може да е фатално. Това ще те разболее както преди.
Тя кимна. През 1999 година откриха труп на бебе в Стафордшър и тя беше сигурна, че е на Алис. Усещаше го с костите си. Но не беше Алис. Оказа се момче — беше на бедна нещастна жена, която душеше децата си като форма на контрацепция. Полицията бе открила в дома й още две скрити във фризера.
— Ако имаше някакъв шанс да е Алис, от полицията щяха да се свържат с нас, нали? — каза Ник, най-после произнасяйки името на дъщеря им.
— Те я забравиха — отвърна тя.
Наистина я бяха забравили. Всички бяха забравили. И искаха тя също да забрави. На детективите им бе дошло до гуша от нейните обаждания.
— Ако има някакви новини, веднага ще се свържем с вас, госпожо Ървинг — й каза последният полицай, с когото бе говорила. Явно му беше досадно и тя разбра, че е безсмислено да звъни повече. Оттогава не се бе обаждала и сега, тринайсет години по-късно, не знаеше към кого да се обърне.
Анжела сгъна вестника и го пусна на пода до стола си. Щеше да го прочете отново по-късно.
— Да те откарам ли до „Асда“? — попита Ник. — Ще ти помогна с багажа. Ще предпазя гърба ти от натоварване.
Анжела не намери време да погледне отново вестника преди вечерта, когато Ник се качи в спалнята. Вдигна го от пода и го приглади с ръка. Прочете го още два-три пъти, после записа в бележника си името на репортерката и сгъна статията на малко четириъгълно парче. „Може да звънна на тази Кейт Уотърс — помисли си тя. — Просто да я попитам това-онова. Няма нищо лошо, нали?“
Създадох страница в Google alert1 за историята с бебето. Знам, знам, казах, че няма да правя нищо по въпроса, но искам да разбера какво знаят другите. Просто за всеки случай. За да съм подготвена.
И тази сутрин намирам в инбокса следното: „Кое е бебето от развалините?“.
Някаква репортерка души наоколо, прави от мухата слон, разговаря с човека, открил трупа, и с полицията. Полицията.
Усещам как ударите на сърцето ми карат пръстите ми да вибрират по клавиатурата. С кого още мисли да говори тази жена? Написвам името й — Кейт Уотърс — в бележника до компютъра и прочитам историята още няколко пъти.
Телефонът звъни, но аз го оставям да прехвърли човека на гласовата поща. Чувам Джуд да оставя съобщение, гласът й еква от апарата в коридора на горния етаж, сякаш е в къщата. Сякаш отново сме на Хауард стрийт и тя ме вика да ставам за училище.
Знам, че днес майка ми ще звънне. Днес е рожденият ми ден — един от дните, когато се обажда, откакто започнахме отново да си говорим. Сдобрихме се преди няколко години и сега сме нещо като далечни роднини, които търсят обща земя, когато говорят една с друга.
„Помниш ли ужасния бански костюм на баба ти?“, казва Джуд и аз й пригласям: „Да. Слава богу, че авокадото излезе от мода“. Засмиваме се и за няколко минути се чувстваме близки. Но тази игра със „спомняш ли си“, не може да ни задържи заедно. Защото има толкова забранени теми!
Затова си звъним по рождени дни, за Коледа и други празници. Рутина, която ни позволява да сме в крак с календара, но не е въпрос на емоции.
Работата е там, че се оправям прекалено дълго без майка, за да имам нужда от нея сега и съм убедена, че и Джуд чувства същото към мен. Странно наистина. Нито една от връзките ми не прилича на тези, които имат другите хора. Майка ми ми е като братовчедка, съпругът ми — баща, а бебето ми… Бебе няма. Не искам да мисля сега за това. Стига!
Днес гласът на майка ми ме кара да потръпна. Изчаквам да спре да говори, после се качвам горе да изслушам съобщението.
