Затова се държеше прилично и не нарушаваше линията на официалните взаимоотношения. Засега всичко вървеше като по мед и масло — детективът беше много доволен от отзвука на статията в „Поуст“. Бяха се обадили десетки хора — майки, родили по времето, когато Анжела е била в болницата, сестрите, които се бяха грижили за нея, дори един от полицаите, участвали в някогашното разследване. Той намери време да поговори с всеки от тях.
Междувременно Кейт разбра от разговорите им, че той има деца на възрастта на нейните собствени и че е фен на „Шпорите“.
— Здравей, Анди — каза весело, когато той отговори. — Извинявай, че те търся толкова рано. Как си?
— Бил съм и по-добре, Кейт — отговори уморено той.
— Съжалявам. Тежка нощ?
— Не, не е това.
Той се поколеба и тя остави тишината да го подкани да продължи.
— Виж, изскочи нещо по случая Алис Ървинг. Яви се проблем. Може ли да говорим неофициално?
— Разбира се — каза тя и застана нащрек. — Та, казваш проблем. Какъв проблем, Анди? Нещо с ДНК тестовете?
— Не, съвпадението си е съвпадение. Но има огромно разминаване във времето.
Кейт извади бележника си. Макар да беше неофициално, искаше да запише всичко за по-късно. В случай че нещата се променят.
— Казвай — подкани го тя.
— Както знаем, Алис е отвлечена на 20 март 1970 година — каза Синклер.
— Да…
— Но е погребана на Хауард стрийт чак към осемдесетте. Невероятно, нали!
— Какво? Защо? Откъде знаеш? — засипа го с въпроси тя.
— От криминологията казват, че тялото е било увито във вестник от осемдесетте… свързано е с мастилото, в момента подробностите не са пред мен. Вече търсим историята на това място. Трябваше да го проуча по-рано, но ДНК експертизата ме заслепи. До края на седемдесетте към къщите е имало малки бетонирани дворове, а не градини. Опирали са в сградата на младежката организация „Бойс бригейд“ и някои магазини. Сградите са били разрушени през 1979-а, когато къщите били купени от инвеститор и той разширил квадратурата на градините. Тялото не може да е заровено там преди този момент.
Кейт преглътна с мъка.
— Петер, момчето, което намерило тялото, каза, че в градината имало бетонни основи — припомни си тя. — Тъкмо ги копаели. Скелетът бил под една бетонна кашпа.
— Така ли? Трябва да поговоря с него още веднъж — каза детектив Синклер и си записа в бележника.
— Какво означава всичко това, Анди? — попита тихо тя. Въпрос за един милион.
— Според мен тялото на Алис трябва да е пазено десет години на друго място.
— Господи! Цялата история доби зловещ оттенък — каза Кейт и си помисли: „Кой друг знае за това?“.
— Наистина — каза Синклер и сякаш прочел мислите й, добави: — Засега никой извън екипа не знае за това, Кейт. Не съм казал дори на Анжела. Искам да съм абсолютно сигурен, че всичко е точно.
— Ще ми се да пиша за това, Анди.
— Сигурен съм. Изчакай до утре, Кейт. После можеш да пишеш колкото си искаш. Имам нужда от помощ за уточняване на времето.
— Разбира се. Ще направим всичко възможно да помогнем.
Умът й вече препускаше. „Кой е живеел на Хауард стрийт десет години по-рано? Къде човек може да крие един труп десет години?“
— Благодаря, че сподели с мен, Анди. Ще изчакам, докато си готов с информацията. Ще се чуем по-късно, нали? — каза тя.
— Добре.
Тя се обади веднага на Боб Спаркс.
— Кейт — чу го да казва, — шофирам, затова ще те сложа на високоговорител.
— Добре. Сам ли си?
— Да. Защо? Какво става?
Тя му разказа всичко, научено от детектив Синклер, и той я помоли да затвори, докато обмисли нещата.
— Тялото може да е крито навсякъде из страната — каза той, когато я набра след малко. — Това хвърля разследването отново в задънена улица. Може да е човек, живял там до този момент, но преди преместването му се е наложило да скрие тялото. Но може да е и някой, който го е донесъл със себе си.
— Или работник, разчиствал останките от съборената сграда на „Бойс бригейд“ — добави Кейт.
— Има десетки възможности. Горкият Анди Синклер. Анжела знае ли?
— Не още. Радвам се, че няма да съм аз тази, която ще й съобщи.
— Няма да съм и аз — каза Спаркс. — Дочуване, Кейт, ще държим връзка.
И затвори.
Джо пристигна тъкмо когато тя затваряше.
— Подранила си, Кейт — каза той. — Пропуснах ли нещо?
— Със сигурност. Сядай — каза тихо тя. — Със случая Алис ударихме на камък.
— Какво? — запъна се той и приближи стола си, за да могат да се чуват, без да викат. — Какво стана?
— Трябва да насочим усилията си към осемдесетте години, Джо. Алис е заровена на Хауард стрийт през осемдесетте, а не през седемдесетте. Но засега никой друг не бива да знае. Анди Синклер ми го каза тази сутрин, но информацията все още е неофициална.
Джо залюля стола си напред-назад.
— Но тя не е убита през осемдесетте.
— Не е, иначе щяхме да открием труп на десетгодишно дете, нали?
— Точно така — каза Джо. — Просто си мисля на глас. И къде е било тялото през тези десет години?
— И аз това питам — отвърна Кейт. — И кой я е заровил на Хауард стрийт. Да се концентрираме върху това.
— Не може да е Мариан Лейдлоу — каза Джо. — Вчера прегледах досието й и разбрах, че е починала през 1977 година.
