— Ела, ела седни. Отново се разстройваш за нищо — казва той, хваща ме за ръката и ме води да седна на масата до него. — Кажи ми защо се тревожиш толкова за това бебе.
Поглеждам го в очите и казвам:
— Мисля, че това е моето бебе.
И виждам как лицето му се сгърчва.
— Ти нямаш бебе, Ем — казва тихо. — Помниш ли? Решихме, че няма да имаме бебе. Защото ти не беше готова.
Махам с ръка да прогоня думите му.
— Не твоето бебе, Пол. Моето.
— Защо го казваш, Ем? Никога не си споменавала за бебе — казва той и търси истината в очите ми. Виждам, че го плаша. Разбирам колко налудничаво звучи всичко.
— Не исках да знаеш за него. Никой не знае — прошепвам аз.
— Дори и Джуд? — пита Пол.
— И тя не знае — казвам и виждам недоверие в погледа му.
— Виж, днес не си много добре. Ще донеса лекарствата.
Тя вдигна телефона. В началото не разпозна гласа и за един прекрасен момент си помисли, че е Уил. Но беше Пол. Пол на Ема.
„Какво иска пък сега“, си каза ядосано.
— Здравей, Джуд — поздрави той.
„Добре поне че не каза «Джудит».“
— Здравей, Пол. Каква изненада.
— Виж, извинявай, че ти звъня изневиделица, но се тревожа за Ема.
Джуд седна и стисна слушалката с две ръце.
— Какво е станало?
Пол се поколеба за момент в търсене на правилния подход.
— Ем се тревожи много във връзка с откриването на скелет на някакво бебе на Улуич — каза той.
— Онова на Хауард стрийт ли? — попита тя. — Да, тя ми спомена. Това е улицата, на която живеехме.
— Да, знам — каза Пол и млъкна отново.
— Явно се опитваш да ми кажеш нещо. Хайде, стреляй — каза Джуд. Не искаше да бъде толкова рязка, но той я изнервяше с това дълго зловещо мълчание.
— Извинявай… ами… Ема казва, че бебето е нейно.
Джуд извика от удивление.
— Нейно ли? Какви глупости само! Нали казаха, че името му е Алис Ървинг?
— Да, но полицията има нова информация. Казват, че е заровено през осемдесетте години и това доведе Ем до паника.
Джуд застина. Но само за момент.
— Така ли? Не бях чула за това. И въпреки това няма смисъл. Виж, Пол, ти не я познаваш толкова добре, колкото аз. Връзката на дъщеря ми с истината винаги е била нестабилна.
— Мислиш, че си го е измислила?
— То е очевидно. Ако трябва да сме честни, като млада си измисляше непрекъснато разни неща. Глупави лъжи за баща си и за моя приятел. Няма нужда сега да се връщаме към това, но май наистина е разстроена, защото когато дойде на обяд миналата седмица, двете говорихме за едно време — за лошото време в нашия случай.
— Не ми е споменавала за това — каза Пол.
— Не? Ами вероятно не е искала да знаеш какво кошмарно дете беше като тийнейджър. Нали знаеш, че накрая я помолихме да си тръгне?
От другата страна на линията отговориха с мълчание.
— Пол? — попита Джуд.
— Да, тук съм. Горката Ема. Не съм знаел за това. Тя никога не говори за детството си. Но ти каза „ние“. Мислех, че с Ема сте живели сами. Тя ми е казвала, че не знае кой е баща й. Кой друг е живял с вас?
— Моят приятел, Уил. Ема сигурно ти е споменавала за него.
— Не мисля — отвърна Пол.
— Колко странно! Но при всички случаи не беше „горката Ема“. Ние бяхме горките. Нямаш представа какво беше — каза Джуд, готова за защита. — Защо не накараш Ема да ми звънне? — продължи тя. — Ще ми се да си поговоря с нея за тези неща. Може би ще успея да я успокоя.
— Ще й предложа, Джуд. Дочуване.
Тя отиде до камината и взе снимката на Ема от рафта. Когато я направиха, дъщеря й беше на две, облечена в малка шотландска поличка, която майка й донесе от една почивка в Шотландия, и се усмихваше широко в камерата. „Това малко личице.“
Когато навремето бе мечтала за бебе, Джуд никога не бе стигала по-далече от периода на люлката, не осъзнаваше факта, че едно бебе би означавало намеса на друг човек в живота й. Беше се виждала като Мадоната с младенеца, до момента, когато природата изтръгна Ема от ръцете й и я превърна в самостоятелна личност.
Много неща трябваше да й подскажат какво се задава — късият, но ужасен период на ежедневни скандали, докато живееха още с родителите й, последван от непрестанните въпроси на плашещо умната петгодишна Ема, докато й разкриваше света на книгите. Джуд си мислеше, че познава добре дъщеря си, но острата промяна в детето й, когато то навърши тринайсет, беше смайваща. Ема разцъфна кажи-речи за няколко седмици, но заедно с това пусна и бодли. И то в най-неподходящия момент — началото на връзката й с Уил.
Уил беше нейна опора в онази мръсна работа с Даръл Мур. Тази идиотска любов на дъщеря й беше удар в гърба за Джуд. Ема беше само на тринайсет, още дете.
— Той на практика е педофил — каза тя на Уил, но той й забрани да подава жалба в съда, каза, че на Ема ще й дойде прекалено много. Винаги мислеше за Ема.
Освен това тя знаеше, че ако се обади в полицията, те щяха да започнат да задават въпроси. А веднъж започнат ли с въпросите…
Добре че разбра за това, преди Ема да успее да съсипе целия си живот, както и нейния.
