— За да ви кажа, че бебето, което сте открили на Хауард стрийт, не е Алис Ървинг. Това е моето бебе. Детето, което родих една седмица след петнайсетия си рожден ден — казвам предварително подготвената си реч.
Той се вглежда внимателно в мен. Както бе направила и Кейт.
Претегля ме. Преценява думите ми.
— Кога е родено бебето ви, госпожо Симъндс?
— На първи април 1985 година. Родих го сама в банята на къщата ни на Хауард стрийт номер шейсет и три.
— Сигурно е било страшно изпитание за вас — казва той, но аз виждам, че не ми вярва. Демонстрира загриженост, но не вярва.
— Някой знае ли за това раждане?
— Не. Бях прекалено изплашена и се срамувах, не казах на никого. Скрих всичко.
— Ясно. Кога заровихте бебето?
— В деня, когато го родих — отговарям.
— И как умря то?
Пол неочаквано се обажда.
— Не е нужно да отговаряш на този въпрос, Ема — казва той.
— Всичко е наред, Пол. Искам да разкажа всичко, което знам на полицията. Без повече тайни.
Обръщам се отново към детектив Синклер и казвам:
— Не знам. Не издаде никакъв звук, когато се роди.
Изведнъж отново се виждам в студената тишина на банята и притискам юмруци до бедрата си.
— Госпожо Симъндс, имаме ДНК тест, който доказва, че бебето е Алис Ървинг — казва той някак прекалено любезно, сякаш говори на дете. Сигурно си мисли „Внимавай, тази е луда“.
— Тогава сигурно сте направили грешка — отговарям. — Няма как бебетата да са две.
Детектив Синклер се почесва по главата. Косата му е съвсем къса, на скалпа си има няколко щръкнали косъма. Какво ли е усещането, когато ги почешеш? Започвам да се отнасям. „Съсредоточи се.“ Хващам кожата на корема си и я извивам.
— Да, това ще е извън всякакви очаквания — казва той. — Добре ли сте, госпожо Симъндс?
— Да, благодаря — казвам, премествам тежестта си на предния ръб на стола и се навеждам към него, за да му покажа, че го слушам.
— Преживяването е било твърде болезнено за съпругата ми — намесва се Пол.
— Всичко е наред, Пол.
Детектив Синклер прочиства гърлото си. Сигурно му е трудно да зададе следващия си въпрос.
— Вие сте говорили снощи с една журналистка, нали?
Кимам. „Говорил е с Кейт. Защо му е казала? Тя ме излъга.“ И умът ми започва да обикаля около мисълта, че човек не бива да се доверява на никого.
— Казали сте на репортерката, че сте направили нещо ужасно. Какво беше това ужасно нещо, Ема? — пита той. — Има ли то нещо общо със заравянето на Алис Ървинг?
Обръщението към мен на малко име ме хваща неподготвена и едва не пропускам последвалите обвинения. Те се стоварват върху мен с цялата си сила.
— Не, разбира се, че не става дума за Алис. Защо не ми вярвате? Ужасното нещо, което ме измъчва от четиринайсетгодишна е, че спах с приятеля на майка ми. И вярвах, че аз съм виновна за това.
Той вдига вежда.
— Каза ми, че съм го прелъстила и ако споделя с някого за станалото, майка ми ще ме намрази завинаги — избухвам аз и думите ми се пръскат из стаята като дребни мъниста. — Но аз нямам вина за това. Сега го знам. Той ме изнасили и ме накара да мисля, че вината е моя.
Детективът не откъсва поглед от мен. Припомням си отново момента, когато изгубих моята девственост и аз се питам дали детективът има дъщери.
— Казвате, че сте била изнасилена? — пита той.
— Да. Уил Бърнсайд ме изнасили — казвам аз.
Детективът записва нещо в бележника си.
— И твърдите, че той е бащата на детето, което казвате, че сте родили? — пита отново и аз кимам.
Настъпва тишина, докато запише всичко и аз затварям очи. Когато ги отварям, той е извадил снимките от онази папка и ги е сложил на масата с изображенията надолу.
— Госпожо Симъндс — казва той делово, — искам да ви покажа няколко снимки. Те станаха наше достояние във връзка с друго разследване. Ще ви помоля да ги прегледате и да ми кажете дали познавате някоя от тези жени.
Не разбирам какво точно иска от мен и поглеждам към Пол. Но той също не разбира.
Детектив Синклер обръща снимките и ги разпръсква, за да мога да ги огледам.
В първия момент не виждам нищо. Някакви жени. Хора. Части от хора. Крака, гърди, скула. Но постепенно образите идват на фокус и аз сглобявам парченцата. Вглеждам се в лицата — очите са отворени, но не виждат. Изглеждат като мъртви. Като очите на Барбара. На снимката в чекмеджето на Уил. Това са снимките, които Кейт е взела от Ал Соумс.
Вдигам поглед към детектив Синклер.
— Какво общо имат тези снимки с мен? — питам и в този момент чувам Пол да ахва.
Проследявам погледа му до една снимка в средата и веднага разбирам, че съм аз.
Протягам ръка да я взема, да я прикрия. На нея очите ми са мъртви като на другите момичета и за миг сърцето ми потръпва от радост. „Поне не знае“, си мисля. Не искам да оставя снимката. Не мога да понеса мисълта, че непознати ще ме видят такава. Гола и беззащитна. Искам да запазя последната си трошица достойнство. За малко поне. Той трябва да ми го позволи.
Поглеждам отново снимката и потръпвам, когато забелязвам ръката в ъгъла на снимката. Мъжка ръка, докосваща лицето на Ема. Моето лице.
Дълго не мога да откъсна очи от образа пред мен, но чувам, че детектив Синклер заговаря, а Пол се разплаква.
