Капитан Кайл Мърсър от Делта Форс изчезва от поста си в Афганистан. Талибаните разпространяват видеозапис, от който се разбира, че капитанът е пленен. Обстоятелствата около записа обаче са неясни. Дезертирал ли е Мърсър, преди да бъде заловен? Командирите на Мърсър получават втори видеозапис, който не оставя място за съмнение — отлично обученият убиец и пазител на военни тайни е изчезнал по собствена воля.Година по-късно Мърсър е забелязан от свой бивш другар от армията в Каракас, Венецуела. Армейското командване изпраща във Венецуела Скот Броуди и Маги Тейлър от Отдела за криминални разследвания, за да открият и върнат Мърсър в Щатите. Броуди знае, че мисията няма да е от леките; още по-трудна я прави неопитността на партньорката му, явната химия между двамата и подозренията на Броуди, че Маги Тейлър се отчита пред ЦРУ.Екзотичните и опасни места, неочакваните обрати и неподражаемият хумор на Демил ще ви приковат в този пристрастяващ трилър. "Дезертьорът" е първият роман в новата поредица на непобедимия екип на Истинските майстори — автора на бестселъри Нелсън Демил и на сина му, носителя на награди за сценарии Алекс Демил.Нелсън Демил оглавява класацията на автори на бестселъри на "Ню Йорк Таймс". Автор е на двайсет и един романа, сред които и най-новият бестселър на "Ню Йорк Таймс" "Кубинската афера". По два от романите му, "Полет 800" и "Обречен на мълчание", бяха заснети телевизионни филми, а по "Дъщерята на генерала" беше направен пълнометражен филм с участието на Джон Траволта и Маделин Стоу. Автор е на разкази, рецензии и статии за различни списания и вестници. Нелсън Демил е ветеран от армията, член на Менса Поети и писатели и на Авторската гилдия, както и бивш президент на Американските автори на криминалета. Освен това е член на Международната организация на авторите на трилъра, която го обяви за Майстор на трилъра за 2015 г. Живее със семейството си на Лонг Айланд.Алекс Демил е писател, филмов режисьор и сценарист. Израснал е на Лонг Айланд и е завършил бакалавърска степен в Йейл и магистърска по режисура в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Спечелил е много награди и стипендии за сценариите и филмите си, сред които "Отсъствието", обявен за най-добър ф
В памет на Санди Демил — съпруга, майка, сестра
Кайл Мърсър мина през голата стая. Беше на крака от дни — беше прекосил племенната граница, бе стигнал до покрайнините на този древен град и се беше спуснал по полегатите улици на стария квартал, за да стигне до този пуст апартамент, чиито стени бяха покрити с люпеща се боя и петна черен мухъл.
Прозорецът на третия етаж беше покрит с черен найлон, който се развяваше от топлите ветрове откъм долината. Найлонът проблесна в сребристо под лъчите на яркото слънце, след което в стаята отново притъмня. Отвън се чуваше шумът на уличния пазар и бързата реч на езика пущу, който Кайл беше овладял през годините. Но преди беше различно. Тук имаше повече хора, повече езици, насечените гласове се преплитаха и отекваха от почти докосващите се кирпичени стени на стария град.
Искаше да излезе и да се разходи през пазара, покрай купчините плодове, ядки и подправки. Да докосва, да опита, да помирише. Искаше да си намери и жена, която да изчука.
Но вместо това беше тук, в голата стая, в тъмното. Имаше работа за вършене. Тук нямаше жена за чукане. А само човек, на когото да причини болка.
Мъжът още беше в безсъзнание, клюмнал на дървения стол, с вързани отзад ръце. Лицето му беше подпухнало от боя. От устата му се точеше кървава лига.
Мърсър отиде при него и го зашлеви. Клепачите на мъжа затрепкаха и се отвориха. Устните се раздвижиха, но от устата не излезе никакъв звук.
Мърсър погледна окървавените клещи на пода. Веднъж и той самият ги беше опитвал, но това беше сякаш преди много време. Беше ги взел и сега те бяха негови. Но той не ги използва, за да заплашва. Това не беше неговият начин. Той просто действаше. Изтръгваш един нокът и човекът разбира, че това може да се случи отново, още девет пъти. И знае много добре как ще се чувства.
И той беше направил точно това. Беше изтръгнал и десетте, защото този тип беше корав кучи син. Мърсър нямаше нищо против. Това беше очаквано. Колкото по-корав е орехът, толкова по-сладка е сърцевината.
Мърсър изрита мъжа в пищяла и той изквича от болка. Не много високо, защото не му бяха останали сили. Може би никой не го беше чул. Може би на никого не му пукаше.
Мърсър се наведе напред. Лявото око на мъжа беше подпухнало и затворено, затова се вгледа в дясното — ивица лешниковокафяво, заобиколена от подута морава плът.
— Къде е той?
Устните на мъжа трепнаха. Зъбите му — трябваше да се смята за щастливец, още беше с всичките си зъби — проблеснаха над сцепената долна устна.
— М-м-ммм… — Устните се отпуснаха.
— Милано? Малдивите? Москва? Къде?
— М-м-ммм… майната ти…
Мърсър го фрасна с юмрук в лицето и му счупи носа. Кръвта рукна, а столът политна назад и падна на пода, смазвайки вързаните ръце на мъжа под тежестта на тялото му. Той изстена, а кръвта продължаваше да тече по лицето му и да образува локва около главата му на бетонния под.
Мърсър отиде в другия край на стаята и седна в тъмния ъгъл. Затвори очи. Пак беше там. Толкова лесно беше да се върне там, в онази тъмна зловонна стая, окован с вериги като животно. Не му пукаше от побоищата и заплахите. Можеше да понася плена, дезориентацията и несигурността, изгубването на представата за време. Беше трениран за това.
Най-лошото беше да гледа как тялото му се стопява от плена и недохранването. Как най-надеждният му и мощен инструмент се превръща в нещо отпуснато и съсухрено. Докосна лявата си ръка под бялата туника, която носеше. Мускулният тонус вече се връщаше. Никога не беше изчезвал напълно. Просто ги беше оставил да си мислят, че е изчезнал — че е свършен, че тялото му се е превърнало в безсилен предмет, лишен от смъртоносната си отрова. Те се подлъгаха и това беше последната им грешка.
Мърсър стана, върна се при пленника си и го погледна. Преди не много време той самият беше онзи на пода и гледаше нагоре. Онзи, който не решаваше какво предстои.
Не беше искал да изиграе коза си. Беше си помислил, че болката ще е достатъчна. Че тя ще е подходящата в играта, която всички те играеха. Но сега трябваше да направи следващата стъпка.
Клекна до мъжа. Кръвта беше престанала да се лее от носа му. Жертвата му дишаше бързо и плитко.
— Видях къщата ти — с тих и мек тон каза Мърсър. — До американското консулство. Хубава двуетажна постройка от бял камък. С дърво отпред, май беше евкалипт. Жена ти е с къса кафява коса, малко невзрачна, но се поддържа във форма. Стегнат задник. Колко голям е синът ти? На пет? Или на шест? Хубаво момче.
Мъжът го изгледа кръвнишки с подутото си око.
— Дай ми каквото искам и нищо няма да им се случи. Продължавай да се инатиш и нещо ще стане с тях. Имаш думата ми. Това е последната ти възможност. Кажи ми къде е той.
