Похитител смени на тръс и мина някак целенасочено през университета, след това зави на север и прекоси един мост към полуострова, където се намираше по-голямата част от самия Ванкувър. Вихрогонът се справяше много добре със задачата да не гази никого и Хакуърт скоро се научи да не се притеснява и да се доверява на инстинктите му. Така погледът му бе свободен да се рее по забележителностите на Ванкувър, което нямаше да е препоръчително, ако бе дошъл на велосипед. При предишните си посещения беше забелязал откровеното и влудяващо разнообразие на това място, където всеки човек като че ли представляваше самостоятелна етническа група със собствен костюм, диалект, религия и произход. Изглеждаше така, сякаш рано или късно всяка част на света се превръщаше в Индия и по този начин преставаше да функционира по какъвто и да било смислен начин за категоричните картезиански рационалисти като Джон Пърсивал Хакуърт, семейството му и приятелите му.
Малко след като подминаха аеродрума, стигнаха до Стенли Парк — един непокътнат полуостров с диаметър от няколко километра, който — слава Богу — беше откупен от Протокола и беше запазен в автентичното си състояние: с все същите ели и покритите с мъх червени кедри, които си растяха от време оно. Хакуърт бе идвал тук няколко пъти и имаше смътна представа за разположението на нещата: по някой ресторант тук-там, алеи по брега, една зоологическа градина и един аквариум, обществени игрища.
Похитител го отведе на дълга разходка по един чакълест плаж, след това някак рязко заподскача по стръмен склон, като за целта превключи на походка, която нито един истински кон не използва. Краката му се скъсиха, при което започна да се катери със сигурни стъпки по четирийсет и пет градусовия наклон също като някой планински лъв. Един зашеметяващо бърз слалом между поредица от елхови дървета ги изведе на открито тревно пространство. Едва тогава Похитител забави ход, сякаш беше истински кон, който трябваше да разпусне мускулите си постепенно, и Хакуърт скоро се озова в полукръг от стари тотемни стълбове.
До един от стълбовете стоеше млада жена със скръстени зад гърба ръце, което щеше да й придава доста смел и безстрашен вид, ако не беше чисто гола и по тялото й не пробягваха медиатронни татуировки. Дори косата й, която падаше свободно чак до кръста, бе посипана с някакви нанозити, от които цветът на всеки косъм се променяше от едно място на друго в съответствие с модел, който засега не беше известен на Хакуърт. Жената се бе вторачила в инкрустацията на един тотемен стълб и очевидно не правеше това за първи път, защото татуировките й бяха направени в много подобен стил.
Гледаше тотемен стълб, чиято рисунка беше почти изцяло заета с образа на подобно на кашалот животно с главата надолу и опашката нагоре, като тръбната перка се издигаше перпендикулярно на стълба и очевидно бе изработена от отделно парче дърво. Около носната дупка на кашалота беше издълбано човешко лице. По този начин устата на лицето и носната дупка на кашалота съвпадаха. Това очевидно отричане на всякакви граници можеше да се види навсякъде по тотемните стълбове, както и по татуировките на жената: втренчените очи на някоя мечка представляваха едновременно и лицата на някакви други същества. Носните отвори на жената, също като този на кашалота, представляваха устата на човешко лице, като понякога това лице се превръщаше в устата на по-голямо лице, чиито очи всъщност бяха зърната на гърдите й, а брадичката му — интимното й окосмяване. Щом обаче Хакуърт разбираше каква е идеята на някоя рисунка, тя веднага се променяше в нещо друго, защото за разлика от тотемните стълбове, татуировките бяха динамични и си играеха с образите във времето, също както стълбовете си играеха с образите в пространството.
— Здравей, Джон — каза жената. — Много е лошо, че те обичах, а ти трябваше да тръгнеш.
Хакуърт се опита да види лицето й, което не трябваше да е проблем, защото все пак беше в предната част на главата й; погледът му обаче се отклоняваше по всички други мънички личица, които се появяваха, изчезваха и сливаха едно с друго, за част от секундата използвайки очите й, устата й, дори ноздрите й. Бе започнал да вижда някаква закономерност и в косата й, което вече беше прекалено за възприятията му. Бе почти сигурен, че току-що е зърнал Фиона пред себе си.
Тя му обърна гръб, при което косата й се развя като широки поли, и точно в този момент той получи някакво прозрение и разбра смисъла на образа. Беше сигурен, че там някъде видя как Гуен и Фиона се разхождат по един бряг.
