— За последен път се оттеглих — поясни той и кимна по посока на Китай. — Свърших малко консултантска работа за един господин там. Сложна личност. Вече е мъртъв. Имаше много лица, но сега ще остане в историята като поредния проклет китайски воин, който не е постигнал успех. Забележително е, мила — каза той и за първи път погледна към Нел, — колко много пари можеш да спечелиш като отблъскваш прилива. Накрая трябва да се измъкнеш, докато още можеш. Не е много достойно, но пък предполагам, че консултантите нямат достойнство.
Нел не можеше да си представи, че управителят Муър иска подробно да разговаря за последните събития, затова промени темата.
— Мисля, че най-после разбрах какво се опитвахте да ми кажете преди няколко години за това какво е да си интелигентен — рече тя.
Управителят мигновено просия.
— Радвам се да го чуя.
— Викитата имат сложен морален кодекс. Развил се е от моралната низост на предишни поколения, също както първите викторианци са били предхождани от джорджианци и периода на Регентството. Представителите на старата гвардия вярват в този кодекс, тъй като са стигнали до него със собствен опит. Те възпитават й децата си да вярват в този кодекс… — но децата им вярват в него поради съвсем различни причини.
— Вярват в него — отвърна управителят, — защото са научени да вярват в него.
— Да. Някои от тях изобщо не му се противопоставят — превръщат се в ограничени хора, които могат да ти кажат в какво вярват, но не и защо. Други виждат лицемерието на обществото и се разбунтуват — като Елизабет Финкъл-Макгроу.
— По кой път възнамеряваш да поемеш ти, Нел? — заинтригуван попита управителят. — По пътя на съглашенството или на бунта?
— По нито един. И двата са ограничени — те са само за хората, които не могат да се справят с противоречията и двусмислиците.
— О! Отлично! — възкликна управителят. Сякаш за да подчертае думите си, той удари по земята със свободната си ръка и вдигна дъжд от искри.
— Подозирам, че тъй като е интелигентен, лорд Финкъл-Макгроу вижда цялото лицемерие на обществото, но въпреки това държи на принципите му, защото като цяло така е най-добре. Подозирам също, че се е тревожил как най-добре да внуши тази позиция на младите хора, които не могат да разберат като него историческите й основания — този факт обяснява защо се интересува от мен. „Букварът“ може да е бил негова идея — първи опит систематично да започне да действа в тази насока.
— Графът внимателно разиграва картите си — отвърна управителят Муър, — и затова не мога да кажа дали предположенията ти са верни. Но признавам, че са логични.
— Благодаря ви.
— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато сглоби всички късчета от мозайката? Още няколко години образование и лустро ще ти позволят да положиш Клетвата.
— Аз, разбира се, съзнавам, че имам благоприятни перспективи в Атлантската филозона — каза Нел, — но мисля, че за мен няма да е подходящо да тръгна по правия, тесен път! Сега заминавам за Китай, за да търся щастието си.
— Е — рече управителят Муър, — пази се от „Юмруците“. — Погледът му заблужда към очуканата му, мръсна броня и се насочи към плаващия шлем. — Те вече идват.
Най-добрите изследователи като Бъртън бяха полагали всички усилия, за да се слеят с околните. В този дух Нел спря при един обществен синтетичен компилатор, свали дългата си рокля и си избра нови дрехи — тъмносин, прилепнал по тялото гащеризон с пулсиращ, оранжев надпис, гласящ „СЛУЧВАТ СЕ ГАДОСТИ“. Тя размени старите си дрехи за чифт енергийни кънки и после се насочи право към Високото шосе. То се издигаше над земята в продължение на няколко километра и после в краката й се появи Икономическата зона Пудонг, а след това и Шанхай. Нел внезапно започна да набира скорост и трябваше да изключи енергията на кънките. Сега минаваше над оризищата. Вече беше сама в Китай.
Атлантида/Сиатъл беше проектиран като малък и практичен град — тесните, лъкатушещи протоци на пролива Пюджит, вече пълни с естествени острови, не оставяха много място за изкуствени. Затова го бяха направили дълъг, успореден на теченията и доста оскъден на паркове, морави, полета, ферми и провинциални имения. Голямата част от района на Сиатъл все още бе достатъчно богата и цивилизована и новите атланти не възразяваха да живеят там, а малките викториански мини-имения, особено на изток от езерото, бяха пръснати из усойните гористи царства на софтуерните ханове. Гуен и Фиона бяха наели къща в един от тези райони.
