Довелите го дотук, облечени в обемисти дрехи, които ги пазеха от студа, имаха време само да се обърнат към странния звук, преди фучащата вихрушка да ги срине на земята.
Сега се върна доста по-бързо към нормално протичащото време. На звездната светлина видя следа, която водеше надолу по склона между гъсти шубраци. Подхлъзна се няколко пъти в калта, оръсена със сняг, преди да възстанови равновесието си. Всяка стъпка го отвеждаше точно там, където трябваше да бъде. След известно време се озова сред открито пространство, отварящо панорамен изглед към разположена под него долина.
Светлини на град и огромен черен правоъгълник на сграда недалеч от центъра. Знаеше, че градът е Исаи. Там бяха кукловодите.
Ден след ден един човек седял и гледал мястото, където била извадена дъска от висока дървена ограда. Някакво диво пустинно магаре минавало през тесния отвор на оградата в естествена последователност — нос, глава, предни крака, дълъг тъмен гръб, задни крайници и опашка накрая. Внезапно човекът скочил с блясък на откривател в очите си и викнал към всички, които можели да го чуят: „Очевидно! Опашката е следствие на носа!“
Откакто бе на Ракис, на Одрейди неколкократно и се беше случвало да се озове в мрежата на спомена за дошлата от древността картина, поставена на видно място върху стената в жилището на Тараза. С идването на този спомен чувстваше как ръцете я засърбяват сякаш от докосване до четка. Ноздрите и се разширяваха от въображаемите миризми на масла и бои. Чувствата ѝ буквално извършваха насилие върху платното. Всеки път излизаше от магията на преживяването с подновени съмнения, че Шийена е нейното платно.
Днес сутринта стана същото. Все още беше тъмно вън от надстройката върху плоския покрив на кийпа на Ракис. където живееха с момичето; влезе тихо една от помощниците, за да събуди Одрейди с думите, че скоро ще пристигне Тараза. Светата майка погледна меко осветеното лице на тъмнокосата помощница и в съзнанието ѝ мигновено проблесна споменът-картина.
— Остави Шийена да поспи още малко — каза тя. преди да освободи помощницата.
— Да приготвя ли закуска, преди пристигането на старшата майка?
— Ще почакаме, за да бъде по вкуса на Тараза.
Одрейди стана, направи набързо тоалета си и облече своята най-хубава черна рокля. Отиде до източния прозорец на всекидневната обща стая и погледна към космодрума. Множество движещи се светлини хвърляха отблясъци върху пепелявото небе. Тя включи всички светоглобуси в стаята, за да омекоти външната гледка. Отраженията им се превърнаха в златни звездни взривове на фона на тъмния, дебел армопласт на прозорците. Почти черната повърхност отразяваше и неясните очертания на лицето ѝ, без да скрива следите от умората.
Редом с мисълта ѝ на опушения ракиански хоризонт се изтъркаля слънцето, подобно на оранжева детска топка. В същия миг почувства резкия топлинен скок, споменаван от доста наблюдатели на Ракис. Обърна гръб на панорамата и видя как вратата на хола се отваря.
Тараза влезе със силно шумящи одежди. Нечия ръка затвори зад тях, за да остави двете сами. Старшата майка приближи към Одрейди с вдигната черна качулка, очертала като рамка лицето ѝ. Гледката не вдъхваше успокоение.
Тараза забеляза смущението и реши да се възползва от него:
— Е, Дар, най-после се срещнахме като чужди хора, струва ми се.
Думите ѝ стреснаха Одрейди. Долови заплахата, но не позволи на страха да я овладее, разпилявайки го като разсипана вода. За първи път в живота си почувства съвсем точно момента, когато пресича разделителната линия. Според нея само неколцина от сестрите подозираха за съществуването ѝ. Сега, когато я прекоси, тя осъзна, че винаги е знаела къде се намира: мястото, през което може да влезе в празното пространство и да полети. Вече не беше уязвима. Можеше да бъде убита, но не и победена.
— И така, вече няма Дар и Тар — спокойно каза тя.
Тараза долови осъзнатата свобода в гласа ѝ и я изтълкува като увереност.
— Може би изобщо не е имало Дар и Тар — изрече Старшата майка с леден глас. — Знам, че винаги си се смятала за изключително умна.
