— Бъди груб — нареди Чарли. — Той се пропуква. Убийството на Серхио беше нелепа, налудничава постъпка. Той плаче тайно, може би от чувството за вина или от срам, кой знае? Иска да бъде заловен. Но най-напред ще отрича. Той ти вярва, уважава те. Само ти можеш да го направиш.
Къщата беше от онези модерни приумици — шест бетонни куба, съединени под странни ъгли, стена от стъклени тухли около вътрешното дворче и сума ти прожектори на покрива. Натиснах звънеца и зачаках. Три и половина след полунощ. По нечаканите нощни гости в Маями обикновено пускат кучетата или откриват огън с автоматично оръжие.
Мина доста време, докато от домофона изпращя сънлив глас:
— Да?
— Роджър, обажда се Джейк. Извинявай, че те събуждам. Имам страхотни новини. Соколов оттегля обвинението. Всичко свърши.
Тишина. После той каза:
— Чудесно. Обади ми се утре сутрин.
— Не мога. Това не е всичко. Трябва да поговорим.
— Минутка.
Всъщност минутките бяха около пет. Влажна, гореща нощ. Откъм двора леха пурпурен жасмин ни облъхваше с аромата си, а дъждът плющеше наоколо.
Най-сетне Роджър изцъкли око през шпионката. Бързо се отдръпнах настрани. Можех и да не бързам толкова. Цяла вечност мина, докато Роджър отключи всички ключалки, дръпна резетата, откачи веригите и набра номера на алармената система. Когато отвори тежката врата, върху плетения стол на площадката седеше гостенка с клюмнала настрани глава, отправила насреща му мъртвешки поглед под зловещата жълтеникава светлина на външната лампа. Над нас изтрещя светкавица.
Роджър изхърка задавено. Видях го как се свлече върху мексиканските плочки в антрето. Стомахът ми се сви, когато той се хвана за гърлото, изхърка още веднъж и повърна. Остана да лежи, докато тримата влизахме покрай него. Силвия Кориган не пожела да ни придружи.
— Защо постъпваш така с мен, Джейк? — изхленчи Роджър, и се надигна.
Чарли го бутна към едно канапе с ръждивочервена кожена тапицерия. Баба намери кърпа и му помогна да се избърше. Той седеше по черен копринен халат, стъпил с боси нозе на пода, и ме гледаше безжизнено. Симпатичното му лице бе посивяло.
— Джейк, ти си ми адвокат и приятел. Защо?
— Вече не съм нито едното, нито другото.
— Джейк…
— Защо уби Силвия Кориган?
Главата му хлътна в раменете.
— Че защо да я убивам?
— Много просто. Защото Мелани те е помолила. Тя самата почти ми го каза. Когато я попитах защо някой би откраднал трупа на Силвия Кориган, рече да питам теб. Тогава не разбрах, но сега вече знам.
Той издаде някакъв животински звук — наполовина смях наполовина ридание.
— Не съм убиец. Ти сам го каза на първото дело. Божичко, беше страхотен. Аз съм лечител. Дал съм клетва. Да не давам смъртоносно лекарство, да не вредя…
— Ти наруши клетвата, Роджър. Изневери й. Заради жена. Ти уби Силвия, Филип и Серхио.
— Не съм убил Филип — тихо каза той.
Там, откъдето идвам, това се нарича самопризнание. Двама от тримата. Спомних си какво бе казал онази вечер на верандата.
Роджър подпря лакти на коленете си, отпусна глава между тях и започна да се люлее напред-назад. Когато я надигна отново, беше зяпнал и очите му трескаво шареха наоколо. Той изви глава настрани и погледна към мен, или по-скоро през мен, а умът му се рееше нейде отвъд Андромеда. От този поглед в стаята лъхна студ. Дори Силвия Кориган би се изплашила, ако го видеше.
После очите му се избистриха. Гласът на предишния Роджър Солсбъри изрече спокойно:
— Джейк, помниш ли какво ми каза, когато се срещнахме за пръв път в кабинета ти?
Имам добра памет, но не желаех да си припомням.
— Сигурно, че не ме биваше за нападател.
— Не, че вечно търсиш добрите момчета и не можеш да ги намериш. Аз ти се възхищавах, исках да ме харесваш, да ми станеш приятел. Исках да съм от добрите момчета.
Каза го печално и примирено. Знаеше, че всичко е свършило.
— Не съм убил Филип — повтори Роджър. — Не бива да вярваш на онази свиня Серхио. — Той се озъби и изрече с глас на кубински разбойник: — Онзи беше. Той е по инжекциите.
Размърда палец над въображаемото бутало на въображаема спринцовка точно като Серхио в съда и изведнъж аз открих липсващото парче от мозайката. Там, където си беше през цялото време — във видеозаписа. Онази следа върху тялото на Силвия Кориган можеше да е от най-обикновена инжекция в болницата преди смъртта й. Но не беше.
О, Сюзън Кориган, била си толкова права. Аз съм по-тъп, отколкото изглеждам.
Подпрях длани на коленете си и приведох лице към Роджър. Разговор насаме. Исках да го погледна в очите. Около него се носеше кисел мирис на пот и повръщано.
