— Хм, не съм много сигурен, стори ми се че преди малко чух някаква врата да се затваря по-надолу.
Благодарих му. Той се върна към антената, а аз прекрачих преградата която делеше двете съседни сгради.
Библиотеката на практика се виждаше от всеки покрив, но стълбите на входа можеха да се обстрелват само от два.
Беше използувал първия от тях.
Не беше прост. Не оставяше никакви следи след себе си. Нямаше нито празни гилзи, нито драскотини по парапета, където някой безгрижен стрелец би подпрял оръжието си, нито някакви изхлузили се от джобовете дреболии, когато стреляш от легнало положение, абсолютно нищо. Бях готов даже да се обзаложа че копелето се беше отървало даже от дрехите си, за да избегне и най-малкия риск от евентуални следи по тях.
Беше хитро копеле наистина, но не чак дотам, че да се сети да заличи следите, които бяха оставили лактите и подметките му. В чакъла се бяха образували четири малки, но съвсем отчетливи ямички, и когато се опитах да ги покрия с тялото си, лактите ми се оказаха цели осем инча напред.
Юнакът беше въздребен. Някъде около пет фута и шест инча. И щеше да се смали още повече когато ми паднеше в ръцете.
Възползувах се от същия вход, който и той беше използувал, и не срещнах жива душа по пътя си. Стигнах до ъгъла и после до главната улица, без да получа куршум в гърба.
Часът беше станал десет и десет и оползотворих следващите тридесет минути в покупка на ново сако. Магазинът за огнестрелно оръжие беше редом с конфекцията. Витрината му беше отрупана с пистолети от всякакъв калибър и вид и аз бях готов да се обзаведа на часа с един такъв, ако не беше предупреждението на витрината, че трябва да имаш разрешително за носене на оръжие.
Ако искаш да застреляш някого, трябва да имаш разрешително.
Две врати по-надолу имаше будка за пури с телефонен автомат на стената. Старицата зад щанда ми развали един долар на монети и аз намерих телефонния номер на Линкасъл Нюз в телефонния указател.
Оттатък ме поздравиха и поисках да говоря с Алън Логан. Последва бърза серия от изщраквания и чух гласа му.
— Логан на телефона.
— Зает ли си много в момента? — запитах го аз.
— Кой се обажда?
— Не е толкова интересно. Искам да говоря с теб.
— Какво си наумил, приятелю?
— Нещо, от което ще направиш хубава статия. Опит за убийство.
Повече не му и трябваше.
— Не съм зает. Защо?
— Подбери някое хубаво местенце, където можем да се срещнем. Да няма хора, нали разбираш?
— Имаш предвид ченгета, нали?
— Включително и тях.
— Има един бар на брега на реката. — каза той. — Казва се Скиото Трейл и всеки момент трябва да отвори. Собственикът ми е приятел и можем да си поговорим спокойно в задната стая.
— Окей. След половин час става ли?
— Добре.
Окачих слушалката и се спрях пред щанда. Старицата ми обясни къде беше крайбрежната улица, но аз нямах намерение да бия три мили път пеша до там. Повиках по телефона такси и докато го чаках изпих една газирана вода.
Шофьорът ме запита:
— Накъде?
— Знаеш ли Скиото Трейл но крайбрежната улица?
— Разбира се, но те още не са отворили.
— Нищо, ще почакам докато отворят.
Шофьорът повдигна рамене и се включи в движението.
Скиото Трейл беше голяма бяла къща започнала живота си като частен дом, до момента в който реката си беше проправила път до задния двор на къщата, после бързо се беше преквалифицирала в цех за спиртни напитки, чийто собственик си беше сковал кейче към задния вход, на което приемаше яхтите на речния клуб. Паркингът беше празен, като се изключеше хлапето върху баржата за бензин, която се полюшваше около котвената си верига. Цялата местност беше пуста.
Платих на таксито и обратния път и заобиколих сградата откъм верандата. Един нов шевролет беше опрял муцуна до буика на гърба на зданието, така че в края на краищата мястото не беше толкова запустяло, колкото изглеждаше на пръв поглед. Почуках няколко пъти на вратата, чух да приближават тежки стъпки зад нея и един висок и мършав момък със счупен нос застана на прага и каза:
— Да?
— Логан тук ли е?
— Да. Ти ли си тоя, дето те чака?
— Да.
— Влизай. Отзад е.
Затръшна вратата и ми посочи към един вход в дъното на бара, като продължи да бърше пода. Зад вратата имаше коридор който ме отведе до тясна зала с врати за тоалетните и оттам в една квадратна стая с подиум за оркестъра и дансинг. Масите бяха пръснати съвсем либерално, а за хората, които желаеха уединение, заведението предлагаше сепарета със завеси на входовете.
Точно там намерих Логан.
Изобщо нямаше вид на репортьор. Едното му ухо имаше вид на карфиол, носът му беше сплескан, а над очите му минаваше широк белег. Беше привел глава над вестник и решаваше кръстословица, а раменете му всеки момент щяха да пръснат сакото му.
Пъхнах ръцете си в джобовете и го приближих покрай стената, без да ме чуе, като заградих входа на сепарето. Не исках да поемам и най-малкия риск. Можеше да се окаже, че е боксьор, но в такъв случай не можеше да нанесе удар от седнало положение.
— Логан?
