— Познавам тия, които ги имаш в града. А ти познаваш ли ги?
— Знам всичко за тях. — изръмжа той.
— Тогава махни ми ги от главата, Линдзи. Когато успееш да ми пришиеш обвинение в убийство, прави с мен каквото искаш, но дотогава ги махни от гърба ми.
— Проклето копеле! — Гласът му се беше снишил почти да шепот.
Отгризнах солидно парче от сандвича и му се ухилих.
— Знаеш ли кое ме удивлява при теб? Та ти изобщо не ми зададе въпроса дали аз съм убил твоя приятел.
От бяс почти беше загубил гласа си.
— Не ми и трябва!
— Добре, това си е твое право, но ако все пак имаш макар и най-малък интерес да откриеш убиеца, заявявам ти, че не съм го убил.
Зъбите му се бяха превърнали в тясна бяла ивица, а очите му изобщо не можеха да се забележат в огледалото зад щанда. Продължих да си дъвча сандвича и да го поливам с кола. След като свърших, хвърлих четвърт долар върху щанда и си взех цигара от пакета на Линдзи.
— Някой ден, когато си по-спокоен при срещата ни, ще дойда с теб да ме изследваш с детектора на лъжата. — каза аз. — Няма да имам нищо против.
Той спря да дъвче сламката и очите му се отвориха дотолкова, че да мога да видя цвета им. Бяха сини. Устата му се отпусна и издутият му вид спадна. Не беше проумял нищо от думите ми. Абсолютно нищо. Така и го оставих да си седи с надеждата че все някога ще ги проумее.
Националната банка на Линкасъл се помещаваше в едно белокаменно здание в сърцето на града, разпростряло се на половин квартал площ. Влязох няколко минути преди да затворят, когато помещението почти се беше опразнило и две секунди мое присъствие беше достатъчно да настъпи пълна тишина. Беше онова безмълвие, което настъпва със спирането на машините и хората няколко минути са като вцепенени.
Зад една от стъклените преграда стоеше униформен пазач и се чудеше дали да извади пистолета или да каже здравей. Поздравих го първи, така че се отказа да вади пистолета. Преглътна с усилие, придоби малко глупав вид и изрече колебливо:
— Джони, ти ли си?
— Че кой друг може да е, татенце?
Той отново преглътна с усилие, очите му се стрелкаха наоколо с напразната надежда да получи отнякъде заповед как да действа.
— Къде е мистър Гардинър, татенце?
— Той, … той е в кабинета си.
— Ще му съобщиш ли че съм тук?
Не му се искаше, но вдигна слушалката на телефона, но не му се наложи. Вратата в дъното на залата се отвори и мъжът който застана на прага и не беше никой друг, освен самият президент. Закрачих към него по мраморния под и чух да се затварят зад мен бронзовите врати на входа.
— Здравейте, мистър Гардинър.
Изумление. Нищо, освен чисто изумление се изписа на лицето му. Хейвис Гардинър беше като ония високи и стройни мъже, със солидни професии и посивели слепоочия, с които гъмжаха всички реклами, но сега напомняше само някое хлапе видяло цирк за първи път в живота си. Загубило ума и дума.
— Искам да поговорим насаме. — казах аз.
— Каквито и нерви да имам…
Изумлението бързо отстъпи място на гнева.
— Да, влизам ви в положението, мистър Гардинър. И все пак искам да разговаряме на четири очи. За да не се тревожите излишно, ще ви съобщя, че полицията знае за пребиваването ми в града. Сега, ще разговаряме ли?
Той стисна силно устни.
— На съвещание съм със съвета на директорите.
Изсмях му се безгласно и той сви юмруци.
— Но мога да го отложа заради теб. — добави той.
Пристъпих прага и врата издрънча с метален звук при затварянето си. В залата всички заговориха изведнъж в един глас, но всичко заглъхна когато влязохме в кабинета му с табелката „Президент“ на вратата. Гардинър се обади по телефона и с няколко думи отмени съвещанието, след което се завъртя с лице към мен на стола си.
Надута мебел, плюш и махагон с всичките му гарнитури. Не ме покани да седна, но аз за всеки случай си придърпах един стол. Ако въобще ни предстоеше разговор, трябваше аз да започна. Хейвис Гардинър до такава степен се напрягаше да се овладее че беше заприличал на готов да се пръсне кръвоносен съд.
— Търся Вера Уест, мистър Гардинър. Имате ли някаква представа къде мога да я открия?
Вместо да отговори на въпроса ми той вдигна телефона и поиска да го свържат с полицията. Каза им че съм при него и поиска да узнае причините за това.
От другата страна някой го открехна какъв е проблемът.
Лицето му малко остана да се разпори по шевовете и той бавно, като в унес, пусна слушалката.
— Значи си мислиш, че си се измъкнал, така ли? — изскрибуца той.
— Точно така, измъкнах се. А сега да си поговорим за Вера Уест.
Гардинър ме изучаваше в продължение на цяла минута, като очите му циркулираха от главата ми до обувките и обратно.
— Наистина не зная къде е, Макбрайд. А знаеш ли какво щях да направя, ако бях на твое място?
— Да, щяхте да си прережете гърлото. Млъкнете и ме изслушайте за минута. Сега ще ви кажа нещо, което си е ваше право да го повярвате или не. Не съм откраднал дори и цент от ония пари. Вярно, тогава духнах, но това си е лично моя работа.
