— Не знам каква ти е играта, Макбрайд, а и пет при не давам. Обвинен си в убийство. Убийство, извършено преди пет години на най-добрия ми приятел, който съм имал някога. Това е убийство, за което ще увиснеш на въжето, и аз ще бъда там най-отпред, за да се насладя на гърчовете ти, като провиснеш в дупката, и после ще отида в залата за аутопсия, където ще ти изкарат червата, и ако никой не поиска тялото ти, аз ще го взема и ще нахраня прасетата на най-близката ферма в окръга. Ето това е обвинението. Сега разбра ли?
Сега вече ми ставаха ясни много неща, включително и пресекливият глас на татенцето по телефона. Не бяха приятни.
Играта се беше оказала далеч по-мръсна, отколкото предполагах, и не бях сигурен, че ще ми хареса.
Убийство. Изглежда очакваха да напълня гащите.
Както вече казах, не съм от лесно плашливите. Отново го видяха изписано върху лицето ми и се зачудиха откъде ли идва куражът ми. Тоя път се облегнах на бюрото на Линдзи и му издухах в лицето всичкия пушек, който съдържаха дробовете ми, за да му дам да разбере как се чувствам.
— Докажи го. — казах аз.
Лицето му стана студено като лед.
— Ти наистина си загубил ума си, Макбрайд. Преди пет години побърза да се навреш в миша дупка и не знаеш какво сме посъбрали, нали? Не обръщай внимание на смеха ми. Въжето ти е на врата и няма сила, която да ти го снеме, освен като пукнеш. Аз ще бъда плътно до мършата ти, докато накрая не остане нищо от теб, освен купчина кокали. Ти не знаеш, че открихме пистолета ти с набор от най-ясните отпечатъци, които някога съм виждал, нали, Джони? Разбира се, че ще го докажа, Джони. Още сега. И ще те гледам отблизо в лицето.
Той се дръпна от бюрото си и кимна на Тъкър да мине зад мен. Тръгнахме по коридора към една стая с всевъзможни джунджурии, пред вратата на която се гърчеше репортьорът и пищеше да го пуснат вътре. На вратата пишеше ЛАБОРАТОРИЯ. Изглежда през изминалите пет години я беше вадил всеки ден, защото я намери само след секунда. Измъкна я от досието ми, пъхна я в касетата на един проектор, и включи светлината.
Наистина бяха най-ясните отпечатъци, които някога бях виждал. Кристално отчетливи, с няколко сложни завъртулки в средата. Тъкър ме потупа по рамото.
— Тук мини, бабаитче.
Линдзи ме чакаше до бюрото с чисто нова карта за снемане на отпечатъци пред него. Изцеди четвърт инч печатарско мастило от една тубичка върху стъклената пластина и го разстла по цялата повърхност с гумена ролка. След като постигна един равномерен слой, ми хвана ръката и натисна върха на показалеца ми в мастилото.
Първият път изглежда си помисли, че нарочно съм го размазал. Сграбчи ме за пръста и тоя път се концентрира.
Ефектът беше същият, както и бях очаквал, и той каза нещо мръсно.
Вместо отпечатък се беше получило плътно черно петно, защото папиларните линии отсъствуваха.
Може би не трябваше да се смея, но не можах да се сдържа. Опъкото на дланта му размаза устните ми, но преди да успее да го повтори, юмрукът ми се вряза в брадата му и той полетя на пода барабар с бюрото си и всичките джунджурии върху него. Тъкър успя да измъкне палката и да замахне, но не му стигна времето да се прицели добре. Краят и разпра сакото ми и се отдръпна за нов замах. И тогава го намерих. Намерих го толкова добре, че за малко не му изкарах червата. Сгъна се на две и в следния миг разбра какво е да чувствуваш лицето си като размазан зрял домат. Успях да го зърна как повърна и се обля целия миг преди нещо да разцепи главата ми с фойерверк от огнени искри. Тялото ми се разтърси до последната фибра от нечовешката болка и разбрах какво изпитва човек като умира. Сгърчената уста на Линдзи зад мен издаде нечовешки писък и си помислих, че това е последния звук, който ще отнеса със себе си в гроба.
Потънах в мрак, в който загубих представа за времето.
Слухът ми се върна първи. Чух някакъв глас да произнася:
— Само един глупак може да направи такова нещо, Линдзи.
И някакъв друг, леко треперещ глас му отговори:
— Трябваше да го убия. Бог ми е свидетел, че се опитах. Надявам се това копеле да пукне.
Намеси се и трето лице.
— А аз ще се моля да оживее. Ще го обработя така, както никой никога не го е обработвал, така че помогни ми.
Исках да изразя мнение по разисквания въпрос, но не можех. Главата ми се пръскаше от болка и усетих краката ми да се стягат във възел. Изчаках да ми поотмине и отворих очи. Лежах на метална кушетка в стая пълна с хора. Стените, таванът и пода бяха чисто бели и във въздуха се носеше тежкия мирис на дезинфектанти.
Присъстваха Линдзи с чудовищен оток на брадата си, Тъкър, направо неузнаваем от скрилите го превръзки, двама мъже в тъмни костюми, плосколицо момиче в бяла униформа което разговаряше с двама мъже в още по-бяла униформа със стетоскопи около шиите си. Последните двама разглеждаха няколко рентгенови снимки и кимаха с мъдър вид.
След като се разбраха помежду си, единият произнесе:
— Сътресение. Цяло чудо е, че няма фрактура. Направо не знам как се е отървал.
— Просто съм се родил с късмет. — обадих се аз и всички се втренчиха в мен. Отново станах популярен.
